Звънна на звънеца и изчака. Пак късметът й — на вратата се появи Лий Рандолф.
— Да? — попита той. — Мога ли да ви помогна?
— Ъ… Нося нещо за Лара.
— Ще го взема.
— Не! Трябва да я видя лично.
Той я погледна весело и й каза да почака. После затвори вратата под носа й и след десет минути дойде полицията и я попита какво иска.
Онова копеле! Само ако Лара знаеше какво прави той. Той не я защитаваше, а я изолираше от истинските й приятели.
Каза на ченгетата, че е вярна приятелка на Лара Айвъри, но кучите синове не й повярваха и я принудиха да си тръгне с неизпълнена мисия.
След това започна да пише на Лара писма — по едно или две дневно — говореше несвързано за това, колко нечестен е Лий Рандолф, как те могат да станат приятелки.
И после започна да се връща в къщата на Лара — понякога виждаше икономката, асистентката на Лара или Лий. Всеки път, когато беше там, някой викаше полицията, докато най-сетне ченгетата й казаха, че ако пак се върне, ще я арестуват за преследване.
Преследване! За кого я мислеха — за Джон Хинкли? Тълпа глупаци. Тя беше приятелка на Лара, това е всичко. Нямаше намерение да й стори нещо лошо.
Но Алисън не искаше да има проблеми, така че спря да ходи до къщата и вместо това продължи да изпраща писма и да снима Лара винаги когато можеше.
След известно време започна да забелязва, че хората около Лара — така наречените й защитници — започват да инструктират звездата си да не поглежда към нея и да не я доближава на премиери и големи тържества.
Първо си помисли, че си въобразява. Но не, това в действителност се случваше. Лара вече не се усмихваше и не махаше с ръка. Интимните погледи свършиха. И Алисън започна да се вбесява. Наистина да се вбесява.
Трябваше да направи нещо, за да си върне доверието и вниманието на Лара.
Нещо, което никой нямаше да забрави.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
Преди Джой да го осъзнае, дойде петък, а още не бяха стигнали до неговата сцена. Три дена висеше на високото столче в бара и гледаше как Кайл, господин Голямата звезда Карсън, проваля дубъл след дубъл, докато Лара седи там спокойна и прекрасна — без да се оплаче нито веднъж.
Кайл беше голям боклук — отказваше да го забележи, държеше се така, сякаш той не съществува, което ядосваше Джой — той не беше свикнал да го пренебрегват. Жените от екипа правеха точно обратното. Въпреки факта, че беше сгоден, получаваше повече покани, отколкото може да приеме. Истината беше, че би могъл да забие всяка от тях, включително Трини. Но не го правеше. Имаше време и място, но не сега и не тук. Освен това, откакто хвърли око на Лара, нямаше желание да постъпва така. Вместо да се концентрира да ги очарова всичките, разправяше истории за годеницата си адвокат и за това, колко е умна.
Те поглъщаха всичко. Жените обичат мъже, които не могат да имат.
Всеки ден Лара сякаш се отбиваше от пътя си, за да го поздрави с приятелско махване и усмивка. Никога не бяха разговаряли, но той знаеше, че тя усеща присъствието му. Естествено, щеше да й е трудно да не го усеща, след като той винаги стоеше като фон на сцената и я наблюдаваше.
Беше си поставил за цел да научи повече за нея. Трини беше права — тя не спеше с режисьора, в момента нямаше приятел. Живееше в къща под наем на брега с асистентката си и охрана и всички изглежда я обичаха.
Въпреки приятелското й държание на Джой му се струваше, че е самотна — точно като него. Неговият тип жена. За първи път в живота си беше твърде напрегнат, за да се захване с това.
Джой Лоренцо. Голям актьор. Не искаше да рискува и да се провали.
Маделин бе заплашила да пристигне тази вечер, така че най-спешният му проблем беше да измисли начин да я спре. Взе клетъчния телефон на един от екипа и й се обади.
— Няма да повярваш — каза пресипнало.
— Какво? — подозрително попита Маделин.
— Гърлото ме боли, дявол да го вземе. Толкова е зле, че едва мога да говоря. Единственото хубаво нещо е, че никога няма да стигнат до моята сцена — поне не днес. Трябва да се оправя до понеделник, така че смятам да прекарам уикенда в леглото и да пия горещ чай. И да страдам по тебе.
— Това все едно не съм го чула — бързо се обади Маделин. — Ще дойда да се грижа за тебе.
— Не, скъпа, не — възрази той. — Говоря сериозно. Трябва да си почина.
— Но, Джой — тя се мразеше, че звучи умолително. — Така очаквах да те видя.
— За Бога, Маделин — отсече той. — Не ме карай да се чувствам виновен за това, че съм се разболял. Голямата ми сцена е в понеделник — разбираш, нали?