Барбара изигра коза си.
— Знаеш ли, Джой — тя го засипа с думи. — Имам три филма в проект… много е възможно да успея да подпомогна кариерата ти. — Многозначителна пауза. — Говорим за дългосрочна помощ.
Ако не съществуваше Лара Айвъри, той можеше и да се изкуши. И защо не? Ако можеше да спи с Маделин Франсис, със сигурност можеше и с Барбара Уестърбърг. Но нещата се бяха променили. Откакто срещна Лара, нямаше желание да прави каквото и да било с други жени.
— Извинявай — в гласа му звучеше съжаление, защото се опитваше да я успокои. — Не мога да го направя.
Изражението й стана студено.
— Не можеш или не искаш?
— Няма значение — и той се измъкна, качи се в стаята си, където се тръшна на леглото и малко погледа телевизия.
В гардероба му имаше бутилка водка. Стана, изпи половината, хвърли се обратно в леглото и бързо заспа неспокоен сън.
На сутринта взе решение. Искаше Лара Айвъри повече, отколкото бе искал някого в живота си.
И по един или друг начин смяташе да я получи.
Бети беше тръгнала да търси приключения. Разбира се, и аз нямах нищо против някое малко приключение, така че бяхме идеалната двойка. И ето ме — седемнайсетгодишен, готов за песни и танци — на път към Калифорния.
Трябва обаче да ви кажа — Бети беше най-големият таралеж в гащите, на който човек някога може да се натъкне. Караше ме да пикая газ. Единственото време, през което мълчеше, беше, когато й скачах отгоре — но това не продължаваше дълго.
По-голямата част от пътя пропътувахме на стоп. Аз се криех в храстите, докато Бети стоеше на банкета с най-късите къси панталонки и почти липсващо горнище — с щръкнали малки гърди. Всеки камион се пребиваше да спира. Веднага след това изскачах от скривалището си и двамата се качвахме вътре. Шофьорите не бяха доволни, ама майната им — нищо не можеха да направят. Неколцина от тях все пак й се пуснаха, а тя ми смигаше и питаше колко биха платили за тройка.
Не си падах. Да си призная честно, дори не знаех какво е тройка. Но годините живот в Калифорния я превърнаха в моя специалитет — аз, две секси мацки и три хиляди долара на сеанс. Пари срещу удоволствие — всички го правим.
Ала избързвам с разказа си.
Накрая пристигнахме в Лос Анджелис. В главата ми се въртеше, че сме на път към луксозен дом с голям плувен басейн — точно такива бях виждал по филмите. Ама не, Бети ме завлече в Окснард, малко крайбрежно градче на половината път между Лос Анджелис и Санта Барбара, където живееше баща й с приятелката си. Всъщност човек трябва да се намира именно там, където нещата се случват. Окснард си беше същинска дупка. Знаех, че няма да стигнем доникъде, ако останем там.
Това не беше проблем, защото татенцето на Бети ни хвърли един поглед и повече или по-малко ни каза да се омитаме. Не искаше дъщеря му да му разбие живота. Така че поехме отново на път и хванахме стопа обратно за Лос Анджелис — където няколко месеца живяхме по улиците около булевард „Холивуд“, макар още да притежавахме бижутата на Авис, натъпкани в раницата на Бети.
Бети беше свикнала да живее на улицата и си прекарваше времето с всички останали хлапета, избягали от вкъщи. Не беше в мой стил да спя в изоставени къщи с тълпа неудачници, да търся храна зад ресторантите и да вися на булеварда. Бях свикнал с удобства и на собствено легло.
— Трябва да продадем бижутата на майка ти и да наемем апартамент — казах на Бети.
— Тогава всеки месец ще трябва да плащаме наем — оплака се тя. — Откъде ще изкарваме достатъчно, за да го правим?
Имаше право. Действително не знаех. Никога не бях печелил пари — винаги имаше някоя жена да се грижи за мене.
Въпреки възраженията на Бети продадохме бижутата и наехме едностаен апартамент. Когато парите свършиха, Бети започна да проституира, за да плаща наема и да си купува кокаин — навик, който бе придобила по пътищата.
Тъй като само Бети печелеше пари, тя реши, че трябва да си намеря работа. Карахме се през цялото време.
— Размърдай си ленивия задник и направи нещо — крещеше ми тя.
Имах друга идея и един ден, докато се влачех надолу по „Сънсет“, я открих. Привлекателна жена в края на трийсетте си години с бял повреден автомобил; говореше по телефона в колата.
— Хей — казах небрежно — защото разпознавам полезното, когато се втренчи в лицето ми. — Изглежда имаш нужда от помощ.
— Колата ми спря — отговори жената. — Можеш ли да ми направиш една услуга и да се обадиш на пътна помощ вместо мене, ако ти дам картата си?
Направих нещо повече. Сам й оправих колата, после я помолих да ме хвърли до Феърфакс. Когато стигнахме там, й казах, че съм безработен актьор, който наскоро е скъсал с приятелката си и търси къде да се установи.