Рей Бредбъри
Хората от Земята
Който и да чукаше на вратата, явно нямаше намерение да спира.
Госпожа Ттт отвори ядосано.
— Е?
— Но вие говорите английски! — Мъжът на прага бе изумен.
— Говоря, каквото говоря — каза тя.
— И то чудесен английски!
Мъжът бе с униформа. Заедно с него имаше още трима, много неспокойни, много усмихнати, много мърляви.
— Какво искате? — сопнато попита госпожа Ттт.
— Вие сте марсианка! — Мъжът се усмихна. — Разбира се, думата ви е непозната. Това е земен израз.
Кимна към хората си.
— Ние сме от Земята. Аз съм капитан Уилямс. Кацнахме на Марс преди по-малко от час. И ето ни тук, Втората експедиция! Имаше и Първа, но не знаем какво се е случило с нея. Но както и да е, ето ни тук. А вие сте първата марсианка, която срещаме!
— Марсианка? — Тя вдигна вежди.
— Искам да кажа, че живеете на четвъртата планета от Слънцето, нали така?
— Много ясно — сопна се тя и ги изгледа подозрително.
— А ние — той притисна топчестата си розова длан до гърдите си — сме от Земята. Нали така, момчета?
— Точно така, сър! — в хор отвърнаха те.
— Това е планетата Тирр, ако искате да знаете истинското й име — уведоми ги тя.
— Тирр, Тирр. — Капитанът се разсмя гръмко. — Какво чудесно име! Но, уважаема, как така говорите такъв чудесен английски?
— Не говоря, а мисля — каза тя. — Телепатия. Сбогом!
И затръшна вратата.
Миг по-късно ужасният човек отново чукаше.
Тя отвори и учудено попита:
— Сега пък какво?
Мъжът все още бе там, мъчеше се да се усмихне. Изглеждаше слисан. Протегна ръце.
— Мисля, че не разбирате…
— Какво? — озъби се тя.
Мъжът я изгледа изненадано.
— Ние сме от Земята!
— Нямам време — каза тя. — Днес ме чака много готвене, чистене, шиене и тъй нататък. Явно искате да видите господин Ттт; горе в кабинета си е.
— Да — объркано каза мъжът от Земята и примигна. — На всяка цена трябва да видим господин Ттт.
— Зает е — каза тя и отново затръшна вратата.
Този път чукането бе неприлично силно.
— Вижте какво! — викна мъжът, когато вратата отново рязко се отвори. Скочи вътре, сякаш искаше да я изненада. — Така не се посрещат гости!
— Леле, чистият ми под! — възкликна тя. — Кал! Махайте се! Щом сте дошли в дома ми, първо си измийте обувките.
Мъжът погледна смаяно калните си обувки.
— Сега не е време за такива баналности — рече той. — Мисля, че трябва да празнуваме!
Изгледа я дълго, сякаш гледането можеше да я накара да разбере.
— Ако заради вас са ми изгорели кристалните кифли, мислете му! Ще ви цапардосам с някое дърво! — възкликна тя и надникна в малката гореща фурна. Върна се зачервена, с потно лице. Очите й бяха яркожълти, кожата — кафеникава; тялото й бе слабо и бързо като насекомо. Гласът й звучеше металически, остро.
— Изчакайте тук. Ще видя дали господин Ттт може да ви отдели малко време. По каква работа бяхте?
Мъжът изруга цветисто, сякаш го беше ударила с чук по ръката.
— Кажете му, че сме от Земята и че подобно нещо не се е случвало никога досега!
— Какво не се е случвало? — Тя вдигна кафявата си ръка. — Няма значение. Сега се връщам.
Стъпките й отекнаха из каменната къща.
Отвън невероятно синьото марсианско небе бе горещо и неподвижно като водата на дълбоко тропическо море. Марсианската пустиня се задъхваше от жега и над нея се издигаха трептящи вълни мараня. На склона на един недалечен хълм се бе килнала малка ракета. От нея към къщата идваха големи следи.
От горния етаж се чуха спорещи гласове. Мъжете на прага се спогледаха, запристъпваха от крак на крак, чудеха се къде да дянат ръцете си и оправяха коланите си. Някакъв мъжки глас се развика отгоре. Гласът на жената му отговори. След четвърт час хората от Земята започнаха да крачат нервно, не знаеха какво да правят.
— По цигара? — предложи един от тях.
Някой извади пакет и запалиха. Заизпускаха бавни струйки бял дим. Оправиха униформите си, нагласиха яките. Гласовете горе продължаваха да мърморят и да подвикват. Водачът на хората си погледна часовника и каза:
— Двайсет и пет минути. Какво ли става там горе?
Отиде до прозореца и погледна навън.
— Горещ ден — каза един от мъжете.
— Да — съгласи се друг в ленивия и топъл ранен следобед. Гласовете отгоре бяха преминали в мърморене, а сега съвсем замлъкнаха. В къщата не се чуваше нито звук, ако не се броеше собственото им дишане.
Измина цял час тишина.
— Дано не сме предизвикали някаква неприятност. — Капитанът направи няколко крачки и надзърна в дневната.