— Не! — извика Фаун. — Това не е човек! Той не е човешко същество, това е глинен!
— Какъв глинен? — попита Граус и посегна към копието.
— Злините ги създават от животни и глина, като използват същността. Виждала съм дупките, от които изпълзяват. Придават им човешки облик, за да им служат като роби и войници и да знаете, че са много опасни. Не можете да се разберете с тях, просто няма начин, въпреки че умеят да говорят. Губят ума си напълно, когато някой убие злината… Няма значение! — Граус продължаваше да стиска копието, но го бе насочил в погрешната посока, към Фаун и Бери, която пристигаше задъхана. Фаун помисли, че Уит е зад нея, но той беше препуснал след патрулните. Бебето в каруцата ревна, събудено от виковете.
— Глинените ядат деца — извика в отчаянието си Фаун. — Нямате представа колко е ужасно. — Дали Вайо знаеше това? Може би. Нямаше нужда да я плаши повече — и без това беше готова да припадне, — но трябваше да се страхува от правилните неща.
Рейз и Нийта препуснаха към тях.
— Мъртъв ли е? Има ли още? — провикна се Фаун.
Рейз си пое дълбоко дъх.
— С този е свършено. Няма друго, поне в обсега на усета за същност. Даг ни изпрати да намерим Сумак и Аркади. — И препусна назад.
Тези двамата не изоставаха за пръв път, но досега Фаун не се беше замисляла — не и заради безопасността им. Сумак и Аркади бяха доказателството, че в тези гори няма хищници като вълци, мечки, рисове или гърмящи змии. Но група глинени бе друга работа.
Фермерите се скупчиха и помолиха Фаун да им разкаже по-подробно. Младата жена въздъхна.
— Вижте, не мога да ви обясня какво точно представляват глинените. — „Да не говорим че сигурно няма да ми повярвате.“ — Защо не дойдете да видите проклетото нещо?
Подкараха каруците към заклания глинен. Даг и Уит бяха слезли от конете. Патрулният пусна юздите на Копърхед и подритна тялото. Уит, изглежда, събираше кураж да направи същото.
— Мътните го взели — въздъхна Даг, — в този район би трябвало да има достатъчно патрули! — Вдигна поглед. — Фаун, нали ти казах да останете назад!
— Не, Даг — отвърна убедено тя. — Хората трябва да видят за какво става въпрос, също като младите патрулни.
— Добре. — Той прокара ръка — трепереха ли пръстите му? — по лицето си. — Както кажеш.
Фаун слезе от кобилата, хвана уплашената Вайо за ръка и я повлече напред. Останалите ги последваха.
— Погледни добре. Виж му челюстта, истинска муцуна на животно! Ами косматите уши, ами тази щръкнала коса — най-вероятно е правен от мечка, нали, Даг? — Опита се да не гледа кървавото гърло, разпорено с един замах на ножа на Даг.
— Черна мечка, да — съгласи се разсеяно Даг.
— Но той е… гол — отбеляза неуверено Кала.
— Добре, че е гол — обади се Даг. — Означава, че още не убил нито един човек и не е откраднал дрехите му.
Младите патрулни бяха зяпнали и Фаун разбра, че и те виждат глинен, жив или мъртъв, за пръв път. Даг посочи с обувката си някои от характерните черти на глинените и вдигна поглед към смесената публика.
— Този е толкова груб и прилича на мечка, защото е правен от още неузряла злина. Може би злината е все още в гнездото си, което е добре за нас. Злината расте и става по-силна и умна, работи по-добре със същността си, докато глинените й не станат толкова добри, че не можеш да ги различиш от хората. Езерняците веднага ги познават по същността. Просто нещо… нещо със същността им не е наред.
Младите мъже се бутаха напред, за да погледнат. Хоторн застана пред тях. Фаун пусна Вайо и тя се дръпна и се разплака. Момиченцето й беше слязло от каруцата, за да погледне, и когато видя трупа, също избухна в сълзи. Бебето в каруцата ревна, за да не изостава. Граус продължаваше да стиска копието и се озърташе уплашено. Беше попаднал в нов свят, пълен с нови опасности, но така и нямаше цел, която да нападне. Обърна се към съпругата си и изръмжа:
— Накарай ги да млъкнат!
Фаун не можеше да отрече, че Вайо е смела: спря да подсмърча и успя да успокои децата. Може би вече беше наясно, че светът не е онова, което си е представяла. Бо беше останал настрани. Не изглеждаше много изненадан, но се бе намръщил. Не се страхуваше от Езерняците, а от близките скали.
Даг се огледа с присвити очи. Дали не бе отпуснал усета си за същност? Облекчение озари чертите му и той въздъхна.
— Ето го и Аркади.