— Сигурно е извикала разузнавачите си, за да я защитават и да замени падналите.
Намираха се прекалено близо до злината, затова Даг не посмя да отвори същността си и да провери, но не забеляза глинени да се промъкват из близките храсти. Дори да имаше други, пуснати по-далече, от тях нямаше защо да се притеснява.
Врагът приближаваше с бавно клатушкане. „Нека вървят.“ Даг се дръпна навътре. Конете бяха оставени в типичния за патрулните стил, с юздите преметнати през главите, за да не се влачат, и убедени да останат заедно. Даг отново провери Копърхед, след това се обърна с тих глас към патрула:
— Добре. Имаме предимство, защото сме на височина, която трябва да удържим. Щом злината и глинените й са в обсега на стрелите, ако не са ни забелязали, с Уит, Тавия и Бар ще се опитаме да свалим колкото е възможно повече, докато ни свършат стрелите. След това ще действаме като при лов на глигани — вадим копията и ножовете, с тази разлика, че глиганите не са достатъчно умни и не се скупчват като глинените около хората. Постарайте се да не се отделяте, за да не се превърнете в мишена, и следете никой от другите да не се увлича. Не спирайте, за да довършвате глинения, ако видите, че не може да стане, но не забравяйте, че той ще ви напада, докато злината е жива. Не забравяйте също, че глинените са шумно отклоняване на вниманието. Единствената важна мишена е злината, следователно пробийте път на Рейз и ножа му до нея. Рейз, опитай се да я заобиколиш.
Патрулният преглътна, изпъна рамене и кимна. Насили се да отпусне ръката, с която стискаше ножа.
Даг си пое дъх и продължи бързо:
— Размествам обичайните ви партньори. Нийта и Ремо, вие ще си партнирате с Рейз, ще пазите двете му страни. И двамата умеете да се заслонявате добре, а и Нийта има известен опит.
Нийта се усмихна нервно, но не скри, че е поласкана.
— Бар остава с Тавия, а Уит ще е с мен.
Бар сигурно се зарадва, а Уит примигна от гордост.
Ако Уит не беше дошъл, Даг щеше да стане партньор на Рейз и да го поведе към първото убийство на злина. Уит бе убивал бандити и глинените едва ли щяха да го извадят от равновесие. Само че ако щитът не проработеше, съществуваше рискът злината да изтръгне същността на младежа или дори по-зле — да го омае и пороби. Ако се случеше второто, Даг се надяваше да го удари по главата, докато сразят злината, а не смееше да повери тази задача на никой друг. Не спомена и дума за този риск, тъй като не искаше да плаши Уит.
— Няма да мислим как да обградим злината, щом наближи позицията ни. Тя се движи толкова бавно, че когато глинените престанат да ни се пречкат, ще можем да я свалим на пътя. Има още нещо — Уит, слушай внимателно, защото тук идва разликата с лова на глигани — когато нападате злината, имайте предвид, че е все едно да нападнеш голяма мечка, не някой от онези симпатични кафяви мечоци, които се въдят наоколо, а голяма северна гризли. Тя е силна, повратлива и може да запрати човек на трийсет стъпки, ако го перне. Единствено споделящият нож може да я убие. Затова се съсредоточете върху глинените и оставете злината на Рейз и партньорите му. Разбрахме ли се?
— Да — отвърна ококореният Уит.
— Добре. Пийнете, ако сте жадни, пикайте, ако се налага, и се заслонете добре. Повече никакви приказки. Тавия и Бар, заемете място за стрелба. Уит, до мен.
Даг отиде до Копърхед и взе специалния си лък и стрелите. Метна колчана през рамо, разкопча куката от дървената приставка и я пусна в кожената торба на кръста си, намести лъка на нейно място и го застопори. Пробва тетивата — беше суха и опъната. Уит свали арбалета от седлото и на Даг му се прииска да прошепне: „Не опитвай това чудо преди моя пръв изстрел“.
Уит кимна с разбиране. С изключение на случайното подрънкване на оръжието или пръхтенето на някой кон малкият патрул на Даг пазеше тишина. Сега единственото, което му оставаше, беше да си намери подходящо място на скалите, да се притаи и да чака нещо да се обърка.
18.
Злината се закова на място на не повече от двеста крачки от лявата им страна, където пътят леко извиваше около скалите. Започна да души въздуха, като мяташе голата си глава ту назад, ту напред. Беше поне седем стъпки висока и по синкавата й петниста кожа Даг предположи, че леговището й се намира между сиви скали, което не стесняваше възможностите, защото долината беше осеяна с гористи долчинки, скални пукнатини и скрити пещери. Злината имаше странен вид, както бе застанала гола под слънцето. Мястото й беше сред хладните сенки, където пролетните лъчи не стигаха и все още имаше неразтопен лед, все места, на които да скрие чудовищната си мощ.