— Стисни крак! — изскърца първият, докато Даг се мяташе, риташе и го блъскаше с юмруци. Вторият прилеп заби нокти в ботуша му, след това протегна и другия си крак и стисна глезена. Двата застанаха така, че широките им крила да не си пречат, и се издигнаха.
„Та те разговарят! Те имат ум! Действат заедно! Не може да бъде, не може…“ Фаун изпълзя под дърветата. Ридаеше, но от пресъхналото й гърло не излизаше и звук.
Високо над нея Даг се извиваше, мяташе, кълнеше. Фаун си спомни падналия патрулен и изкрещя:
— Даг! Не се бори с тях, докато не се спуснат към земята!
Той погледна надолу и едва сега осъзна колко високо са го вдигнали. Замря. „Чу ме, разбра, благодаря ви, богове!“ Даг смъкна от врата си ножа на Крейн и викна:
— Искрице, дръж!
Тя зяпаше с отворена уста, в пълно недоумение. Зареденият нож се понесе надолу, превъртя се във въздуха, падна в тревата и отскочи в меката пръст, без да се счупи. Даг се издигаше… го издигаха… все по-високо.
Първият глинен прилеп отнасяше пищящото дете на изток; друг стискаше Тавия и безуспешно се опитваше да се издигне, тъй като тя беше много по-тежка от детето. Фаун мислеше, че чудовищата не тежат повече от четирийсет фунта, но по-едрите очевидно стигаха до сто. А тя беше по-лека! Пропълзя сред храстите и се вкопчи в една фиданка, когато видя, че отгоре се спускат нови глинени. Очевидно нямаше как да заловят плячката си, без да си наранят крилата. След като паднеха обаче бяха безпомощни и дори тя можеше да ги надвие. Поне така си мислеше.
Огледа се. Каруците и ездачите бяха успели да се скрият сред дърветата, по пътя им лежаха убити или ранени глинени прилепи. Това обаче не беше никакво успокоение. Конят на Тавия беше паднал и цвилеше отчаяно, целият в кръв. Някои глинени, привлечени от мъртвите животни, вече се скупчваха около тях, но повечето отлетяха след онези, които бяха успели да отвлекат жертви. Крещяха обиди, провикваха се: „Ела!“ към прегладнелите си другари.
Тя пропълзя към споделящия нож, взе го и го стисна с треперещи окървавени пръсти.
Уит препусна откъм дърветата, наведе се от седлото и я вдигна пред себе си. Фаун си поемаше дъх на пресекулки, нямаше сили да говори, но натъпка ножа под блузата си, докато препускаха към гората. Когато се скриха сред гъстите дървета, Уит спря коня и я смъкна на земята. Фаун цялата трепереше. Искаше й се да припадне, да избяга от този кошмар, но така и не беше успяла да усвои този женски трик. Налагаше се да се справи с онова, което предстоеше.
— Той ти даде ножа си! Защо? — изхриптя Уит. — Ножът бе последната му надежда!
Нийта, изподрана, обляна в кръв и много ядосана, пристъпи напред.
— Видях. Лудост! Даг имаше шанс да го използва! Отсъстващи богове, та това е единственият споделящ нож, с който разполагаме!
Фаун вдигна уплашен поглед към ясното празно небе над клоните и си помисли: „Не е единственият. Той има още един.“
19.
Даг беше чувал, че някои хора сънуват как летят. Стига да оживееше, със сигурност щеше да има кошмари за летене. В момента изгледите не бяха…
„Не гледай надолу.“ Опита се да си поеме дъх, но не успя. Светът се носеше стремително под него, също като жива зелена карта. Крилете на глинените прилепи бяха като палатки, които плющяха по време на буря. От тази височина конете изглеждаха странни — безкраки яйцеподобни форми, които въртяха глави. Копърхед и Сврачка препускаха нанякъде без ездачи и от време на време се вдигаха на задните си крака. Падна ли Фаун? Къде? Ето я. Не мърдаше. Не, надигна се, промъкна се напред и се навря в някакви храсти, които едва ли щяха да й послужат за прикритие.
Беше жива. Засега поне.
След това забеляза Сумак — препускаше след глинените прилепи. Изоставаше обаче. Те летяха със зашеметяваща скорост, поне когато нищо не им пречеше. Не, не беше така. Чудовищата се опитваха да прочистят източния склон.
Даг се поколеба дали да не извади ножа от ботуша си, но се отказа и стисна с дясната си ръка глезена на прилепа, който бе стиснал куката му. Нямаше да му позволи да го пусне, когато реши… Глиненият нададе гневен скърцащ писък, но точно сега нямаше как да се бие. Чувството, че главата му ще се пръсне от обзелата го паника, започна да отслабва, когато усети, че има поне някакъв контрол върху положението.
Фаун беше видяла проблема веднага, докато той беше напълно объркан. Ако се освободеше на тази височина или го пуснеха — падането, изгарящата болка, която щеше да лумне, когато се удареше в земята, — дори Аркади нямаше да успее да го спаси. „Мътните го взели, преструвам се, че знам какво правя, защото съм се занимавал с едно и също през последните четирийсет години.“ Новото обаче веднага разкри слабостите му. Сега например беше обзет от отчаяно желание да се освободи, а трябваше да изчака…