Или поне… да се насили да стане. Глезенът му пулсираше. Погледна го намръщено и насочи същността си към себе си, въпреки че усети нов пристъп на гадене. Бе почти убеден, че нито един глезен не може да се извие чак така. Смъкна ботуша с огромно усилие, извади изкривения нож и го загледа учудено. „Значи затова костта ми не е щръкнала“. Не си бе представял, че ножът може да го спаси по този начин, но се беше получило. Обу ботуша бързо, защото знаеше, че глезенът ще продължи да се подува.
Изтръгването на частици от същността на глинените прилепи беше оставило мазно петно по същността му — Аркади със сигурност нямаше да одобри действията му, — но поне не се беше заразил с отровата им както онзи път, когато изтръгна същността на злината. Заради пораженията нямаше да е в състояние да прави подсилване седмици наред, което не беше чак толкова зле, още повече че в момента му се искаше някой да направи подсилване на него.
Някъде надолу по склона се разнесе детски плач. Немощен, приглушен. Даг разтвори усета си за същност.
„Жив е.“ Малкият беше оцелял след падането!
Даг отсече един здрав клон за тояга, изправи се с нейна помощ и закуцука напред. Вървеше бавно и внимателно, защото знаеше, че ако падне, само ще си навреди повече. Светлината вече помръкваше, но и плачът беше по-близо и той продължи да върви, като се хващаше за дърветата. „Ето го.“
Черното тяло на падналия глинен прилеп приличаше на захвърлен в гората плащ. Плачът долиташе изпод гънките. Даг се подпря на тоягата, наведе се и отмести трупа на глинения, под който се беше свил разтрепераният Аулет. Момченцето го погледна и се разрева още по-силно.
Даг протегна усета си за същност. Нямаше счупени ръце, крака, глава, врат, нито пък гръбнак. Мигаше и с двете очи. Дробовете му бяха наред. Драскотините му бяха много, едното му ухо беше сцепено и имаше безброй синини. Даг се наведе с приглушен стон. Детето се дръпна. Даг си спомни втория път, когато видя Искрицата и я спаси от нападението, а тя не можеше да различи приятел от враг, затова се бе опитала да му издере очите.
— Знам, че не съм много приятна гледка — заговори той, — но не ти мисля злото.
Детето спря да реве, може би от изненада. След това се разплака отново, макар и не толкова силно.
— Отсъстващи богове — изсъска гласът на Тавия. — Не можеш ли да накараш това дете да млъкне? Всички глинени прилепи ще долетят!
Тавия също слизаше по склона, като се хващаше за дърветата. Пристъпи до тях и коленичи. И тя нямаше счупени кости, затова пък синините и драскотините от клоните изобилстваха, червеникавата й коса беше разчорлена и от главата й течеше кръв.
— Добре дошла на твърда земя — измърмори Даг. — Радвам се, че си невредима.
— Отсъстващи богове — възкликна тя. — Никой не ми беше казал, че Северът е пълен с гигантски прилепи. — Погледна го злобно, сякаш вината беше негова.
— За мен изненадата е не по-малка. Какво стана с твоя глинен?
— След като не успя да прелети билото, просто ме пусна в едни хвойнови храсти и се разкара. — Тя стисна разочаровано зъби. По всичко личеше, че падането й е било сравнително леко.
— Ти… как се оправяш с децата?
— Бях най-малката в семейството — отвърна тя бързо и погледна ревящото дете почти уплашено. — Нищо не разбирам от деца. Да не говорим пък за фермерчета.
— Уф — изпъшка Даг и протегна ръка. — Ела, Аулет. — Детето се дръпна. — Ох! — Тавия беше права за шума. Даг с нежелание разтвори същността си и насочи убеждение към уплашения мъник. „Всичко е наред. Няма да те нараня. Ела при чичко Даг и го остави той да се справи с всичко.“ Не се постара да почисти омайването, за да е сигурен в резултата.
— Мамамама — изплака Аулет.
— Извинявай, но на единствената, която по нещо прилича на майка ти, в момента не й се играе. Просто е много млада. Така че оставаш при мен. — „Ела тук.“
Даг протегна ръце, хвана детето и го гушна. Аулет бързо промени мнението си, разхълца се, зарови мърлявото си личице в ризата на Даг и я стисна като малък опосум. Даг реши, че ризата няма как да се оцапа повече.
— Как го направи? — попита Тавия. Шепнеше, може би под въздействието на неочаквано настъпилата тишина.
— Измамих го — призна Даг.
— Ясно. — Тавия вдигна уплашено поглед, за да потърси познатите черни силуети.
— Не отваряй същността си — предупреди я Даг.
— Няма. Те дали ни виждат в тъмното?
— Не и ако сме сред дърветата, мисля. Още по-добре сред скалите. Двамата с теб ще се заслоним, но малкият не може. Ще свети като фар.
— Тези създания имат ли същност?