— Може би. — Щеше да е ужасно. Злината, която ги беше създала, сигурно бе изсмукала някой човек — или повече хора, — за да даде реч на глинените. Дали беше успяла да изтръгне същността на някой Езерняк и да открадне силите му? — След малко ще се покаже луната. Докато още виждаме, да намерим някоя цепнатина или пещера, за да се скрием. По възможност да има вода наблизо. — Можеха да минат и без храна, но Даг умираше от жажда, а пък Аулет… Аулет пак щеше да се разреве.
Тя погледна глезена му.
— Зле ли е?
— Не е добре.
— Тогава ще отида да огледам.
— Добре.
Тавия се измъкна като истински патрулен. Даг остана да чака и се замисли за новата си отговорност. Аулет беше полегнал на една страна, отпуснал глава на коляното му. Страхът му засега бе потиснат, също като на риба под заледената повърхност на езеро.
Тавия се върна сравнително бързо и се заизкачваха по стръмния склон. Имаше много заслони. На тази височина вода не се намираше лесно, но Тавия беше открила място, където тънко ручейче се стичаше по мъха. Водата по-скоро капеше, но се събираше в нещо като вирче, преди да продължи пътя си. Напиха се, но трудно убедиха Аулет, който не беше научен да пие по този начин. Детето все пак най-сетне разбра, след това се заигра във водата и едва успяха да го накарат да влезе в малката пещера. Даг искаше той да остане отвън, но Тавия заяви, че не понасяла хленчещи фермерски дечица.
Пещерата ги предпазваше от чужди очи и същности. Даг не беше сигурен дали ще им помогне, ако ги нападнат глинени прилепи, защото те разгръщаха доста умело редиците си, когато не бяха сред дърветата. Само че лапите на тия зверове, макар и с опасни нокти, едва ли можеха да използват оръжия. Но пък никой не беше казал, че всички слуги на злината са еднакви.
Усетът им за същност беше ограничен. На Даг му се искаше да бяха паднали от другата страна на хребета, откъдето се виждаше Северният път. Ако беше сам, щеше да се изкачи до билото, въпреки че глезенът го болеше.
— Тези отвратителни твари откъде се взеха? — попита нервно Тавия.
— Направила ги е някоя злина. Не онази, която убихме вчера обаче.
— Това и на мен ми е ясно.
Даг затвори очи, след това ги отвори и въздъхна.
— Минаха трийсет години, откакто бях на размяна по тези земи, при това само за един сезон. Целият район на север от река Грейс е от варовик, пълен с дупки, пещери и кухини. В някои живеят прилепи.
— Сигурно хиляди.
— Не, не са хиляди.
Тя въздъхна облекчено.
— Милиони са — каза Даг. — И най-големите им пещери са изключително опасни. Освен риска от бяс — прилепите го пренасят, когато се съберат прекалено много на едно място, — изпражненията им тровят въздуха. Хора, които са попадали в подобни големи пещери, са се задушавали от изпаренията. Но пък миещите мечки и скунксовете влизат, за да ловят малки прилепчета. Истината е, че никой не знае какъв е броят им.
Тавия го гледаше ужасено.
— Местните патрули претърсват пещерите, но само близо до входовете — продължи Даг. — Опасно е да се влиза навътре, а твърдят, че имало галерии, които продължавали много мили под земята. Нито една злина не се е появявала от дълбоките пещери или защото няма как да направят гнездо толкова надълбоко, или защото там няма живот, който да ги поддържа. Само че имам чувството, че ако някоя злина случайно е попаднала близо до голяма пещера с прилепи, там я е очаквало истинско пиршество. Разраснала се е много бързо, затова нито един патрул не я е забелязал. Не се сещам за друго обяснение.
Тавия внимателно опипваше раните си. На няколко места имаше нужда от шевове, но поне кървенето беше спряло. Лечението щеше да почака.
— Това дете какво си завира в устата?
Даг се обърна. Аулет беше седнал, на лицето му се беше изписала погнуса, а от устата му капеше слюнка. Даг разтвори малките му пръстчета.
— Червей — каза и му взе зеления улов. — Доста е дълъг.
— Гадост!
Даг се усмихна, бръкна в джоба си и извади нещо.
— Вземи, малкият. Дъвчи.
— Какво е това? — попита Тавия.
— Сушен плънкин. Винаги си нося няколко резенчета в джобовете. Когато ми се сторят вкусни, независимо от полепналата по тях прах, знам, че е дошло време да ги изям.
Аулет огледа подозрително плънкина, но след малко започна да дъвче. Изкуствено постигнатото спокойствие вече бе изместено от истинско, каза си Даг и го освободи от убеждението, което бе направил. Детето се сгуши в скута му като мъркащо коте. Изглежда, настроенията бяха заразни и май тъкмо затова капитаните никога не показваха паниката си пред патрулните.