Даг се облегна на стената и попипа брачната връв, за да се убеди, че Фаун е жива. Злината със сигурност щеше да изпрати слугите си да атакуват пак — Северният път беше като безплатен пикник. Освен ако патрулните от Лоръл Гап не бяха вече известени и не бяха поискали помощ от север. „Поне има някаква надежда.“ Не беше напразна надежда, но той се замисли над възможностите да „пристигнат по някое време“ и да „пристигнат навреме“.
— Трябва да измислим как ще носим бебето — каза на Тавия. — Дали да не направим нещо като торба с дупки за крачетата от ризата ми и твоето елече, за да го нося на гръб?
— Ами глезенът ти?
— Ами… ръцете поне на един от нас трябва да са свободни и очевидно няма да са моите. — Той се поколеба. — Виж сега. Ние няма да погнем злината, но е сигурно, че тя ще погне нас. Ако ни хване… имам незареден нож.
Тя погледна към врата му, после сведе очи към ръцете си.
— Ако се наложи, нека е в последния момент, защото… просто защото така. Това означава, че не трябва да се колебаеш. Ще можеш ли да го направиш?
— Ами… не знам — отвърна честно тя.
Той кимна и отсече:
— Сама ще намериш пътя, когато се наложи. — Насили се да говори уверено, грубо. И преди се беше оказвал в подобни ситуации, въпреки че те бяха по-скоро част от легендите. За пръв път се запита дали и нещастните възпявани герои са имали толкова малко желание да споделят смъртта си. Сигурно. Преди година щеше да му е съвсем лесно, защото бъдещето му беше празно и безрадостно. Но сега…
Първо, щеше да става баща. Искаше да се порадва на момиченцето си като жив баща, а не като мъртва легенда, да бъде до него, а не непрекъснато да отсъства като собствения си баща. „Искам да видя как ще се развие животът й.“ Неочакваната мисъл, че детето му може да остане на милостта на чужди хора, както сега Аулет изцяло зависеше от него, стегна сърцето му.
Нямаше нужда да товари Тавия с подобни мисли, нито пък да изнася многословни прощални речи.
— Близостта със злината — обясни й — ще те зареди с достатъчно съобразителност и смелост. Вярвай ми.
Тя кимна нещастно.
Уит за малко да застреля Сумак.
Фаун стоеше до огъня и помагаше на Кала и Аркади, които се грижеха за Бар. Вдигна поглед, когато някаква сянка се размърда в мрака, и видя как Уит отпуска арбалета.
— Защо не предупреждаваш, че идваш? — изсумтя брат й.
— Същността ми се сблъска със същността на Нийта — обясни равнодушно Сумак. Нийта беше някъде в гората и се опитваше да опази целия периметър съвсем сама. Сумак беше разчорлена, лицето й бе цялото в драскотини от трънаците и много мръсно. — Този проклет огън се вижда поне от сто крачки. Да не говорим колко мирише. Изгасете го веднага.
— Още не — опъна се Аркади, гласът му бе немощен след транса. — Трябва ми преварена вода.
Сумак се огледа ужасена.
Бар лежеше върху едно одеяло, десният му ботуш и крачол бяха разрязани, а глезенът му бе отпуснат в скута на Аркади. Ръцете на лечителя бяха на сантиметри от кървавата пихтия. Ужасните розови краища на счупената кост бяха разкъсали кожата и сега Аркади ги свързваше чрез същността. Лечителят не се притесняваше от счупената кост — най-тежкото нараняване, което Фаун бе виждала и можеше да си представи, — но се оплакваше, че трябвало да работи в мръсотия. Бар беше прежълтял и имаше вид на човек, който предпочита отново да изгуби съзнание, както вече бе ставало два пъти. Ремо стискаше ръката му и попиваше потта на челото му.
Останалите се бяха пръснали под дърветата, грижеха се за животните и един за друг. След като и последният глинен прилеп бе прехвърлил хребета, бяха навлезли в гората и спряха край плитък поток. Фаун обаче се съмняваше, че това е достатъчно.
— Ако продължаваш… — почна Сумак. — Мътните го взели! Добре, остави огъня. Фермерите са напълно незаслонени, тук се мотае цяло стадо животни, така че никой няма да пропусне да забележи същностите им, нищо че е тъмно и сме се заврели в гората. Мътните го взели, ако искате, можете да направите тържество и да потанцувате.
— Без мен — обади се Бар.
Това бе опит за шега и Сумак се засмя, но щом забеляза тревожния поглед на Фаун, стана отново сериозна и каза:
— Не можах да ги настигна, дори не успях да се доближа. От другата страна на реката, нагоре по склона, скалите са толкова стръмни, че няма как да се изкачиш. С кон е просто невъзможно. Съжалявам, Фаун.
Бар стисна очи.
Фаун протегна лявата си китка и показа брачната връв. Сумак пристъпи напред и я пипна.
— Богове, той е жив!
— Да, Ремо и Аркади казаха същото. Непрекъснато проверяваме.