— Така. Слушайте внимателно. Ранените не могат да тичат, няма как да ги носим. Налага се да ги скрием сред скалите в долината, няма значение от коя страна. Ще останат там, докато доведем помощ. Ще останат Бар, Аркади и Рейз.
— Мога да се бия — прекъсна я Рейз. На Фаун обаче й беше ясно, че той едва се държи на крака.
— Добре — отвърна безсърдечно Сумак. — Защото ако ви открият, ще ти се наложи да се биеш. Предполагам, че леговището на злината е на изток. Значи ние отиваме на запад. На запад е лагер Лоръл Гап. Пускаме животните, събираме храната и оръжията, които можем да носим — също и въжета, ще ни трябват въжета — и тръгваме на запад пеша. Още тази вечер. — И добави по-бавно: — Най-добре да оставим Плъм с Аркади.
— Не! — изкрещя Вайо.
— Ти решаваш — сви рамене Сумак. — Имаш час, за да помислиш как ще й се отрази преходът. А след като ще бягаме петдесет, може би шейсет мили, мисли кой ще я носи. — Огледа останалите. — Всички лъкове и стрели да са в ръцете на хора, които могат да ги използват.
— Лъкът на Тавия се счупи, когато конят й падна върху него — обади се Фаун. — Нийта взе колчана.
Сумак кимна и каза:
— Ремо може да взема лъка на Бар, а Нийта моя. Уит, ти си имаш арбалет.
Значи оръжията за поразяване отдалеч щяха да са в ръцете на хора, които можеха да се заслоняват или бяха с щит, тоест нямаше опасност да бъдат поробени.
— Можем да се бием с тези чудовища! — обади се Финч. — Веднъж вече ги отблъснахме.
— Говори от свое име, момче — изръмжа Бо. — На мен ми се струва, че си отидоха, защото им стана скучно.
— Не можем да се бием с господаря им обаче — продължи Сумак. — Трябва ни помощ от патрула на Лоръл Гап. Мътните го взели, трябва да се включат всички Езерняшки лагери!
— У мен е зареденият споделящ нож на Даг — напомни тихо Фаун. — Той ми го хвърли. Това е последната ни надежда.
— Значи — отвърна Сумак — имаш две основателни причини да не се отделяш от мен.
Фаун преглътна.
— Даг може да се върне и да ни потърси. Може и Тавия да се върне.
— И ще открият групата на Аркади — каза Сумак. — Те ще се крият, докато не изпратим помощ.
На Фаун й се стори, че тя се успокоява с тази мисъл.
Аркади вдигна глава и изсумтя:
— Игла. Превръзки. Шина.
Кала и Фаун веднага припнаха към него.
— Как си? — попита го Сумак наглед незаинтересовано.
— Ще се оправя. Просто не ми води подобни спешни случаи през следващите три дни.
— Ако не си чул, медицинската ти шатра ще е тук, скрита сред скалите. Задачата ви е да останете живи, докато пратим патрул, който да ви измъкне.
Той кимна. Май никак не съжаляваше, че Сумак ще избяга от това място заедно с фермерите.
20.
Два часа след залез изгря луната и окъпа източния склон в млечнобяло и мастилено. В друг случай Даг би казал, че е светло като ден. Не и тази вечер обаче. Затътри се напред с тоягата в ръка и превит под тежестта на Аулет. Глезенът му протестираше болезнено на всяка крачка. Отне им двойно повече време да стигнат до билото, отколкото бе предполагал. Долавяше нетърпението на Тавия.
— Дай аз да понося детето — предложи тя, когато стигнаха горе.
Той махна с ръка.
— Чакай малко. — Погледна надолу към долината, сребърната панделка на реката и лентата на Северния път. Нищо не помръдваше. Нямаше издайнически пушек в гората на север. Позволи си да се открие и протегна усета си за същност, но до долината имаше цели две мили, а обсегът му не беше чак толкова мощен. „Фаун е жива“, подсказа му брачната връв. Но къде ли беше?
Нещо докосна усета му. Нещо на север, откъм хребета. Едва доловимо.
— Тавия, отвори се и провери хребета от дясната ни страна. На около половин миля.
— Но това е точно на границата… Чакай! Това е патрулен! Да не би да е някой от нашите?
— Не познавам същността. Струва ми се, че е ранен.
Тя кимна. Започнаха да се провират сред рехавите храсти, заобикаляха скали и гъсталаци. Дърветата ставаха по-гъсти, а сенките по-опасни.
Тавия избърза напред. Даг я настигна пред някакво дере.
Отдолу се чу глас:
— Помощ…
— Тук сме — подвикна Тавия. — Слизаме.
— Мисля, че съм си счупил гръбнака — отвърна гласът.
— Не мърдай тогава!
— Не мога да помръдна и да искам, мътните го взели!
Затърсиха откъде да слязат и накрая почти се свлякоха в дерето.
Наистина беше патрулен. Среден на ръст, на средна възраст. Лежеше по гръб, с отпуснати крака, стиснал юмруци. На лявата му китка се виждаше поизбеляла брачна връв. Устните му бяха сухи, напукани и кървяха. Разкъсаната му риза беше покрита с тъмна засъхнала кръв. Даг успя да различи следите от нокти, оставени от глинени прилепи. Човекът се оказа прав за гърба. Поне два прешлена бяха пукнати.