Отпусна същността си и откри, че патрулният го наблюдава с широко отворени очи. „Това е то същността. Каквото виждаш ти, го вижда и другият.“
— В групата ни има по-добър лечител, лечител на същности. Ако успеем да го доведем, ще те прегледа. — Даг не обещаваше нищо. Не каза: „Ще спаси живота ти“. А и нямаше представа дали Аркади ще успее да се справи.
Изкушаваше се да пробва, но положението беше страшно. Веднъж беше правил подсилване на прерязано гърло и положението не беше много по-различно. Ако имаше вода и човек, който да се грижи за него, Пако може би нямаше да умре веднага. Даг знаеше, че може да го опази жив достатъчно дълго, за да му даде възможност да сподели смъртта си. Аркади пък може би щеше да успее да го върне в лагера и да го вдигне на крака, колкото да живее и да работи, но не и да патрулира. Четирийсет или петдесет години живот като сакат бяха прекалено много време, та Даг да посмее да рискува.
Обърна се и погледна Аулет. „Тази отговорност е моя.“ Въздъхна.
— Тавия, донеси вода, след това ще пренесем Пако под скалата, но внимателно, за да не разместим гърба му. Ще остана при него с детето. Ти се опитай да намериш Аркади и останалите. Доведи помощ.
Личеше й, че няма търпение да тръгне и че се дразни, че Даг я бави. Ами ако я изпращаше в сигурен капан? „Няма място за избор.“ Поне можеше да се спре на по-малко глупавата възможност.
Сумак се оказа права за скалите. Кон не можеше да мине, а Фаун не беше сигурна дали уплашените фермери ще се справят. Дори Езерняците. Безизразните им лица може и да криеха успешно притесненията им от останалите, но тя бе живяла с Даг достатъчно време и знаеше каква е истината.
Докато се организират и тръгнат, мина мъчително много време. Сумак просто нямаше думи, когато завари Сейдж да връзва колелото на каруцата с метална верига за едно дърво, за да е сигурен, че никой няма да я открадне. Индиго се разплака, когато освободи мулетата и конете.
— Ако се върнем живи — обеща Ремо, — ще ти помогна да ги намериш.
— Ами ако глинените прилепи ги изядат?
— По-добре тях, отколкото нас.
Индиго не остана много доволен от тези думи.
Плъм се държа през първата миля, след това се разплака и баща й я качи на конче, но беше все още слаб след прекараната треска и издържа само две мили, след това я прехвърли на Вайо, докато тримата не изостанаха и тогава се наложи да я вземе Аш. Фаун си каза, че ако Аш, Сейдж, Финч и Уит си я предават, ще успеят да я пренесат. Ами после? „Да се надяваме, че ще има после.“
Луната се издигна и освети пътя им. Катереха се един след друг по стръмния склон — седемнайсет души. Нийта и Ремо вървяха първи, проверяваха пътеките и от време на време отпускаха усета си за същност, за да разберат какво ги очаква напред. Сумак, напрегната повече от обикновено, беше най-отзад. Фаун бе точно пред нея.
Споделящият нож се удряше в гърдите й на всяка крачка и тя го пъхна под ореха. Въпреки това не се успокои. Потта между гърдите й направи връвта хлъзгава и калъфът се отриваше в корема й и й напомняше за другия й товар. Желаеше го толкова силно, а сега страховете й се бяха удвоили. Бременността не й позволяваше да поема рискове както преди. Езерняшките обичаи със споделянето на смъртта и обвързването изискваха огромно внимание и предпазливост от страна на участниците. А ето че в този момент тя беше свързана не със смъртта, а с живота. Беше направила избор заедно със съпруга си и не можеше да се отрече от този избор.
Докосна брачната връв. „Къде е Даг?“ Дали беше пленник, може би ранен, или бе успял да избяга? Да не би да се опитваше да я догони, а тя се отдалечаваше все повече? Тази мисъл прониза сърцето й.
Заизкачваха се на зигзаг по гол участък — дали бе изгорял по време на пожара, или просто тук не растеше нищо, беше много трудно да се прецени на тази светлина. От другата страна на обраслия с бурени хълм се раздвижи сянка. След нея още една. Фаун бързо примигна и се запита дали не й се привижда от умора. След това осъзна какво вижда и се обърна към синьото лице на луната. Скри я нова сянка, а и звездите мигаха, изчезваха и се появяваха отново.
— Върнаха се! — промълви тя. Прииждаха десетки глинени прилепи. Разбира се, че можеха да летят нощем — нали бяха прилепи.
— Мътните да ги вземат — изхриптя Сумак. — Стрелците в готовност! Всички да се скрият под ей онази скала! Граус, дай копието на човек, който умее да борави с него! — Досега Граус го използваше като бастун. — Дай го на Аш и си вземи детето!