Хукнаха към сребристосивата скала, където можеха да разчитат на някаква защита. Ход и Хоторн прихванаха Бо и почти го повлякоха. Сейдж хвана Кала, тя на свой ред стисна ръката на Индиго и се заизкачваха. Ремо, Нийта и Уит се втурнаха към Сумак, вдигнали лъковете.
От небето се спусна безшумна сянка. Беше с двойно по-широки криле, разперени като черни платна. За момент ги прибра. Лъхна ги позната миризма на изба и Фаун осъзна какво става.
„Това не е глинен прилеп. О, богове, о, богове…“
Злината изви черното си изваяно лице към тях. Огромни очи блестяха на светлината, заострените й уши се очертаваха ясно. Мека козина като на прилеп покриваше тялото й. Краката бяха с остри нокти, по-дълги, по-подобни на човешки, отколкото на глинените. Погледът й беше като удар с чук.
Фаун се беше сблъскала със злината от Гласфордж лице в лице, но тя бе още млада и много грозна. Злината от Вълчи хребет бе приела формата на вълк преди края. Злината от Рейнтрий беше поразително красива, така й беше казал Даг, висока като воин и много обаятелна. Тази злина също беше зашеметяващо красива и Фаун остана загледана нагоре, обладана от ужас.
Сумак издаде някакъв писклив звук, който прозвуча като ругатня, изречена със страхопочитание, после изтърси очевидното:
— Тя лети.
Думите й изтръгнаха всички от шока. Фаун извади ножа и Сумак изсъска:
— Дай ми го!
Фаун й го подаде. Сумак забърза нагоре по склона и заобиколи скалата.
Тримата младежи вдигнаха лъковете и ги насочиха към страховитата фигура, която ги наблюдаваше със студено любопитство. Ремо беше толкова потресен, че беше готов да я простреля, но в последния момент изви лъка и пусна стрелата към един кръжащ глинен прилеп. Стрелата разкъса крилото му, той изпищя и запърха настрани. Още няколко прилепа се стрелнаха наблизо, след това се отдалечиха и продължиха да търсят плячка по склона, сигурно за да я подкарат към господаря си. Хората се пръснаха във всички посоки.
Фаун забеляза какво става преди Нийта и Ремо. Аш, който бе по-нагоре на склона, се обърна и вдигна копието за мечки. И замахна, но не срещу злината или глинените прилепи.
— Ремо, наведи се! — изкрещя Фаун.
Тежкото копие със стоманен връх полетя надолу. Ремо едва успя да отскочи навреме и върхът одраска рамото му, вместо да се забие в гърлото. Копието изтрака на скалите под тях. Аш се огледа объркано, примигна и поклати глава. Финч, Сейдж и Индиго се втурнаха към него. Единствено Кала се дръпна, отскочи като подплашена кобила, но падна.
Застаналата малко над тях Сумак се претърколи напред. Злината просто разпери крила и се спусна, плесна два пъти с крила и отново се издигна. Сумак висеше на ръба, стиснала някакви избуяли по скалите храсти. Споделящият нож полетя от ръката й, описа дъга, но не достигна злината. Фаун ахна и се опита да застане под него — „ами ако се счупи на скалите“, — но ножът падна в един храст. Фаун хукна да го вземе. Уит се поколеба за момент и хукна след нея.
Сумак падна сред водопад от листа, претърколи се сред фермерите, скочи на крака и затича. Сейдж се наведе, вдигна камък и го запрати след нея. Финч и Индиго направиха същото. Ход и Хоторн тръгнаха след тях.
— Хоторн, не! — изпищя ужасената Бери. Един камък улучи Ремо по главата.
Нийта вдигна лъка си и го насочи към фермерите.
— Не! — изрева Сумак, докато тичаше задъхана надолу по склона. — Не можем да се бием с тях! Бягайте! — Ремо се олюляваше; Сумак го хвана за ръка, огледа се и видя, че Фаун взима ножа.
Група глинени се спуснаха към Сумак, един след друг, но тя се метна на другата страна и се свря в рехавите храсти. Всички прилепи се насочиха към тримата Езерняци, които отстъпваха на юг.
— Бери, насам! — провикна се Уит. Пребледнялата Бери се обърна, пусна Хоторн и побягна от устремилите се към нея Аш и Сейдж. Орехът все още висеше на гърдите й.
— Злината. — Фаун притискаше ножа към гърдите си. — Злината е поробила всички. — Погледна брат си и снаха си, обзета от ужас. — Освен нас… — Над тях кръжаха глинените, съвсем близко и същевременно извън обсег. — Сумак е права, трябва да бягаме.
— Ами… Хоторн? — задъхваше се Бери, обърнала поглед назад, докато Фаун я теглеше към близките дървета. — Бо…
— Вече не можем да им помогнем. След малко ще нападнат и нас. Единствената ни надежда е да останем живи, докато пристигнат местните Езерняци и сразят злината. — Дали местният патрул имаше представа какво го чака? Бяха ли чули за нощния ужас, който върлуваше по Северния път? Ами ако останалите пътници също бяха поробени и ги насъскаха срещу тях? За разлика от Сумак и техните Езерняци, патрулните от Лоръл Гап щяха да приемат поробените им приятели за врагове. По лицето на Фаун рукнаха сълзи, но тя прехапа устни и продължи напред. Всяка стъпка й причиняваше болка, косата й полепваше по лицето и влизаше в отворената й уста.