— Нещо като паяк ли? — попита Бери и се намръщи.
Фаун се замисли.
— Ако се е хранила предимно с прилепи, може да не е особено умна. — Доколкото знаеше, прилепите не се запасяваха с храна. Дали злината мислеше като прилеп, или като човек? „Като луд човек.“ Тя се пооживи. — Само че не може да се отдалечи прекалено много от робите си. Помните ли какво каза Чикори за Рейнтрий, как заедно с приятелите били нахлули и нападнали армията на злината, хващали хората, изтегляли ги от обсега й и те си връщали умовете. Според мен тази злина ще иска да събере всичките си пленници на едно място, но тогава възниква проблемът, че не може да отлети прекалено далече — ако се отдалечи много, те ще се опомнят и ще избягат.
— Дали ще пробва да прекара всички до леговището си? — попита Уит.
— Може би. Макар че май не е неразривно свързана с него.
— Какво ще правим? — попита Бери. — Ако имах шест стъпки вода под корпуса, щях да знам накъде да поема, но не познавам добре сушата. Дали да не се опитаме да се върнем при Аркади?
Уит поклати глава.
— Там няма да сме на по-сигурно място, а докато стигнем дотам, ще сме на открито.
Фаун се замисли за бледата кост на споделящия нож, който не бе достигнал целта си, когато Сумак го метна, и стисна калъфа.
— Уит, останаха ли ти стрели?
— Само три.
— Дай ми една.
Уит извади стрела от късия колчан и й я подаде. Върхът й проблесна на светлината. Фаун я взе, провери баланса й и прокара пръст по перата.
Уит веднага разбра намерението й.
— Ако ставаше, нямаше ли Езерняците вече да са измислили споделящите стрели? Или пък споделящи копия.
Фаун поклати глава.
— Даг ми е казвал, че понякога патрулните прикачват споделящите ножове към копия, докато са на бойното поле, но не било често. Когато си в пещера или в гората, копието няма да ти помогне, колкото ножът, а те много се страхуват да не счупят костеното острие.
— Като горкия Ремо — съгласи се Бери. — Толкова беше нещастен, че го е счупил случайно, че дори е избягал от къщи.
— Да — съгласи се Фаун. — Това не е просто острият край на някаква пръчка. Там е нечий живот. Смърт. Надежди. Освен това трябва да е с подходящата форма, за да може да се носи години наред и да го забиеш в сърцето си, когато умираш и си сам. Споделящият нож може лесно да се превърне в копие, но патрулните ще припаднат, ако им предложиш споделяща стрела. Помисли си какво ще стане, ако пропуснеш или уцелиш дърво или пък стената на пещерата.
— Ха — обади се Уит. — Духът на дядо ти ще те преследва вечно.
— Това — Фаун вдигна ножа — просто ще падне и ще е напълно ненужна вещ, ако се опиташ да го изстреляш с арбалета. Ако обаче успея да го балансирам, може и да лети в права линия. Сравнително права. На късо разстояние. — Докосна стрелата на Уит и показа къде смята да върже ножа.
— Как смяташ да го балансираш?
— Налага се да изтъня костта.
— Няма ли да я съсипеш? — попита Бери.
Фаун огледа костта и протегна ножа към ивицата лунна светлина.
— Гледах как Даг я обработва. Вложената същност е съсредоточена от вътрешната страна. Краищата са оформени така, че да пасват на ръката. Ако го изтъня… Вижте, ако не се счупи, остава непокътнат.
— Как така? — Бери се мръщеше.
— Направен е така, че същността отвътре да се пръсне, когато влезе в контакт със злината. Ако не се разпадне, докато се занимавам с него, значи споделената смърт е все още вътре. — Фаун започваше да се разколебава. — Поне така си мисля.
— И кой според теб ще стреля? — попита предпазливо Уит.
— Няма кой освен теб.
Последва напрегнато мълчание.
— Упражнявал си се повече от мен — продължи Фаун. — Освен това рамото ме боли. — Мястото, където се бяха забили ноктите на глинения прилеп гореше. Трябваше да се погрижи за раната, но щеше да е по-късно. — Най-добре да се доближим максимално, защото ще имаш един-единствен изстрел. Основното е стрелата да лети право и да пробие кожата на злината. Не забих предишния споделящ нож на Даг повече от един пръст в злината от Гласфордж. — Тя потръпна. — Но се получи.
— Рискуваме обаче да загубим единствения си зареден споделящ нож — каза Уит.
— Да, но трябва да пробваме нещо бързо, преди злината да отлети, където не можем да я настигнем, и да пороби още хора. От всичко, което научих за злините, ми стана ясно, че е най-добре да се поразяват по-рано, отколкото по-късно. Същата работа като с гасенето на пожар… А и дори да не успеем, това е същността на Крейн.