Уит се размърда и отново взе арбалета. Докосна калъфа на споделящия нож, който висеше на врата му.
— Ако лети, как да я примамим, за да ми е удобно да се прицеля?
— Щитовете ни ще я объркат, когато ни види, и ще се приближи, за да ни огледа. Тогава ще се прицелиш — обясни Фаун.
— Най-добре вие двете да се дръпнете.
Бери поклати глава.
— Може да се наложи някой да те пази от нападателите, докато се прицелваш. — И стисна дългата тояга, която си бе избрала още през нощта. Фаун беше сигурна, че снаха й знае как да я върти.
Почувства се ненужна. Ако първият изстрел на Уит пропуснеше, а ножът паднеше, без да се счупи, може би щеше да успее да изтича и да го вземе. Зависеше какво правят в този момент робите и глинените. Така Уит щеше да има втори шанс. „Едва ли ще имаме време за трети.“ Не спомена и дума за мислите си обаче.
Ставаше все по-светло, разнесе се глас на червеношийка, след нея запя и втора. Няколко от фигурите около тлеещия огън се размърдаха, след това отново се отпуснаха. Дали злината знаеше, че трябва да храни робите си? В такъв случай щеше да донесе на хората… какво? Чувал насекоми? Фаун замига бързо и отблъсна противната мисъл. А може би злината прилеп излизаше само нощем? Дотогава ли трябваше да се крият? Нямаше да успеят да издържат без сън и незабелязани в това…
Уит изсъска през зъби и Фаун се вгледа през листака.
Нещо подобно на прилеп закръжи над тях. Не можеше да определи колко е голямо, но аурата на съществото сякаш прииждаше на вълни. Прииска й се да побегне, но вече бе твърде късно. Не куражът я накара да остане неподвижна. „Татко все казваше, че мама е трябвало да ме кръсти Котарана, защото любопитството ми щяло да ме убие.“ Дали този ден нямаше да е днес? Любопитството й започна да измества страха. „Дали глупавата ми фермерска идея ще се получи?“ Облиза устни и зачака.
— Добре — измърмори Уит и извади ножа от калъфа. Фаун го взе, да не би брат й да го изпусне, докато опъва арбалета. Уит се справи бързо, стана и пристъпи напред. Прекалено рано се разкриваше… но как изобщо успяваше да стои на крака? Фаун пристъпи след него и пъхна ножа в ръката му.
Злината кръжеше над тях и се оглеждаше любопитно. Прекалено високо ли беше? Дали не се движеше прекалено бързо? Запляска с крила и се издигна по-високо.
— Уит, чакай — спря го Фаун, когато той вдигна арбалета, за да се прицели.
Вместо злината да се сниши, робите се вдигнаха на крака. Обърнаха се и тръгнаха с олюляване към тях. Финч се провикна уплашено:
— Недейте, не е нужно да ги убивате! Достатъчно е да им вземете орехите и всичко ще е наред!
Богове!
Бери стисна тоягата и решително пристъпи напред. Отчаяната Фаун изскочи от прикритието си и размаха трескаво ръце.
— Слез долу, тъп прилеп такъв… тъпо изчадие! Нали това искаш!? Ела да го вземеш! — Тя не спираше да подскача. „Ела и го вземи!“ — Тъпа злина!
Уит ахна, когато злината лениво размаха криле и неочаквано се спусна надолу, за да ги огледа. Все още беше извън обсега и на стрела, и на копие. С всеки плясък на крилата й се разнасяше миризмата на изба. Фаун се запита колко ли време ще издържат щитовете им, когато злината насочи цялата мощ на същността си към тях, а след това се сети, че много скоро ще разбере, защото бе успяла да привлече цялото й внимание. Чудовището беше протегнало крака и се готвеше да кацне. Утрото потъмня, сякаш облак закри слънцето, въпреки че небето беше безоблачно, а слънцето още не се беше вдигнало.
Уит вдигна арбалета с треперещи ръце. „Точно така, Уит!“ Стрелата изсвистя и бялата кост се стрелна напред. Чу се мляскащ звук, когато се заби в корема на злината — достатъчно широка мишена — и чудовището започна да се мята във въздуха.
Писъкът на злината прониза Фаун с такава сила, че й причерня. „Това е ли е усещането, когато ти изтръгват същността? Даг обаче каза, че щяло да боли…“ Сред нахлуващите черни облаци Фаун забеляза как крилете продължават да плющят, докато тялото се разпада. Разхвърчаха се зловонни парчета. Обгърна я тъмнина, тежка, лепкава. Това ли беше смъртта? „О, бебчо, о, Даг, съжалявам…“
Даг се стресна в съня си, надигна се рязко и се огледа. Сърцето му биеше силно без никаква причина. Наоколо цареше тишина, гората беше обгърната от мъгла, но поне се чувстваше по-добре. Небето се беше превърнало от сиво в светлосиньо. Зазоряваше се. Оставаха поне два часа, докато слънцето облееше хълма с лъчите си и позатоплеше, но мъглата вече се разнасяше. Двамата му спътници продължаваха да спят. Поне Аулет спеше. Пако пъшкаше от болки.