Даг със страх докосна брачната връв на ръката си. „Все още е жива“. Добре. Тихото жужене беше позатихнало, откакто Фаун носеше ореха. Сега не звучеше ли още по-глухо? Защо? Да не би Фаун да се отдалечаваше от него? Разстоянията не влияеха на вървите. Даг се опита да си даде кураж. „Сумак ще я пази.“ Нахлуха и съмнения „Ако Сумак е все още жива.“ Дали Тавия щеше да намери оцелели в долината? Ами Аркади?
Той се облегна на скалата, намръщи се към левия си крак и го протегна. Беше се подул. След малко трябваше да стане, за да налее вода. Опита се да призове типичната загриженост за пациентите си, вместо да се предава на натрупаната ярост. Двамата с Тавия бяха почистили Пако и го бяха настанили удобно, доколкото беше възможно. В джоба си Даг имаше едно последно парченце плънкин. Пако бе напълно изтощен, обаче болката потискаше глада; но ако искаше Аулет да мълчи, трябваше да му даде нещо.
Мислите му се рояха една след друга и той се разсъни напълно. Надигна се тихо, взе манерката и закуцука надолу по склона.
Когато се върна, Аулет беше буден, сърдит и уплашен. Пако наблюдаваше фермерското дете със страх. Въпреки че болката му беше силна, се беше заслонил и спечели благодарността и възхищението на Даг. Затова пък същността на Аулет блестеше отдалече.
— Добре, че се върна — рече Пако. Напрежението в гласа му напомни на Даг колко дълго раненият е лежал тук съвсем сам, без никаква надежда.
Даг се настани до него и протегна крака си.
— Искаш ли вода?
— Само ще се опикая — намръщи се Пако и извърна поглед, за да прикрие срама си.
— Аз съм лечител, ще се справя. Ти ми помогни с манерката, аз ще ти придържам главата. — Пъхна длан под главата на Пако и той изохка. „Отсъстващи богове. Двамата заедно не се равняваме и на половин патрулен.“
Аулет заобиколи Пако и се настани в скута на Даг; Даг даде вода и на него, въпреки че повече се разля, но поне нямаше опасност малкият да ревне отново.
На дневната светлина Пако присви очи към Даг с ново любопитство.
— Ако не беше ръката, щях да те взема за патрулен.
— Едно време бях.
— Затова ли започна да се учиш за лечител? Как стана така, че пътуваш с фермери? — И погледна мърлявия Аулет, сякаш детето беше най-странната част от загадката.
— Дълга история. Всъщност две истории.
— Няма къде да ходя. А и не мога. — Пако беше умен. Ако накараше спасителя си да започне да му разказва, щеше да е пред погледа му непрекъснато.
Даг въздъхна.
— И аз. — Преди да измисли как да започне, нещо привлече вниманието му. Той присви очи, грабна тоягата и се изправи. Аулет падна на земята и започна да хленчи. — Извинявай.
Измъкна се изпод скалата и си позволи да отпусне усета си за същност. „Глинен прилеп!“ Заслони се отново. Изкуцука на няколко крачки встрани, откъдето можеше да вижда по-добре.
На няколкостотин крачки по-надолу един глинен прилеп се беше оплел в храстите; освободи се и отново се опита да се издигне. Летеше много зле. Дали не беше ранен? Дали не носеше плячка? Беше прекалено далече, за да пробва с вчерашния номер с разкъсването на същността, но ако отнасяше жертва на злината, беше длъжен да направи нещо. Създанието набираше височина и Даг видя, че ноктите му са празни.
Летеше към тях. Дали го беше видяло? Може би нападаше? Изкривеният нож в ботуша и тоягата нямаше да са достатъчни, за да се справи с него. Даг си пое дъх, разкри същността си и я протегна.
Остана поразен. Същността му показа, че е прилеп, най-обикновен прилеп. Не можеше да говори, нямаше разум. Създанието беше ужасено и объркано, че трябва да се справя с това тежко тромаво тяло. Не разбираше защо е толкова далече от пещерата си, на изток, обляно от заслепяващата светлина. След като злокобният му господар вече не го подкрепяше, то започваше бързо да се разпада.
Нямаше спор, че глиненият беше изгубил разума си. Даг беше ставал свидетел безброй пъти на тази трагедия, дори само преди два дни.
„Някой е унищожил злината!“
Огромен товар падна от плещите му и той се усмихна облекчено.
Глиненият прилеп отново падна и залази в камънаците. Даг забърза към заслона. Ако можеше, щеше да се разтанцува.
— Пако, чуваш ли, Пако?
— Какво? — Пако стисна единственото си оръжие, манерката.