Когато патрулният носеше зареден нож, всички гледаха на него като на опитен боец, на когото могат да се доверят, а двамата бяха убедени, че са се представили достойно. По тези места вече цели три поколения не бе откривано дори старо гнездо на злина и Даг бе почти сигурен, че ще получи ножа си непокътнат. Той сам го бе заредил и тъкмо затова хранеше известни съмнения, но не в уменията на Ремо и Бар. Затова взе ножа, събра кураж и отиде да потърси главната създателка на ножове в Ню Мун.
Казваше се Вейв Блектъртъл и работилницата й се намираше на южния бряг на езерото. Личеше си отдалече, тъй като под стрехите бяха закачени бедрени кости. Когато я наближи, Даг с изненада забеляза, че около нея има нещо като градина, но не с полезни растения, а с цветя. Дори по това мрачно време на годината от лехите бяха надигнали глави червеникави и бледозелени кукуряци, а неотворените още пъпки по храстите бяха набъбнали и сочни.
Тъй като не се промъкваше към леговището на злина, Даг си наложи да остане открит. Когато стигна стъпалата на верандата, от къщата излезе жена. Беше слаба, с умни очи и изключително много приличаше на лелята на Даг Мари, само дето беше по-млада. Кестенявата й коса беше прибрана в траурен кок, както я носят създателите, докато работят, но по правата й пола и якето се виждаха бродирани клонки дрян. И от нея, както и от повечето създатели на ножове, лъхаше строгост, но тя не приличаше на отшелничка — Даг си помисли за Дар, — по-скоро бе любопитна.
— Създател Вейв? Аз съм Даг Блуфийлд. — Пропусна да каже, че си няма лагер. — Позволете да ви задам няколко въпроса във връзка с един нож.
— Ти си новото чудо на Аркади Уотърбърч, а? Чух за теб. Заповядай.
На приятната веранда имаше удобни ракитови столове с възглавници; Даг седна на един, а Вейв седна до него край ниската дървена маса.
Даг малко се зачуди на думите й. Поне тук не бе правил никакви чудеса. Изхлузи през главата си кордата, която Фаун бе оплела за кожения калъф на ножа, и изтегли бялото острие.
— Преди няколко седмици, нагоре по течението на Грейс, ме повикаха да сменя посвещението на този споделящ нож и да го заредя. Всичко се случи доста бързо и непредвидено.
— Чух, че си пътувал с двамата млади патрулни, които надушили къде се подвизават речни бандити. Всички ли сте от Олеана? Доста далече сте от дома.
Даг реши да не уточнява кой какво е надушил и да противоречи на Бар и Ремо. „Пътувахме по течението, когато се натъкнахме на бандити“ много лесно можеше да бъде предадено като „Изпратиха ни надолу по течението, за да ликвидираме едни бандити“, а и по този начин младежите щяха да избегнат въпросите за това как са се събрали с Даг.
Без да споменава нищо за Рейнтрий, Даг разказа накратко за Крейн и смъртта му. Докато той говореше, лицето й ставаше все по-мрачно.
— Споделящият нож — рече тя — е знак на саможертва и изкупление — не е предназначен да се използва за екзекуциите на престъпници.
— В този случай бе използван и за трите. Крейн плати много по-малко, отколкото дължеше, но поне отдаде всичко, което имаше. Не те моля да отсъдиш доколко е правилно, а да оцениш зареждането, тъй като това е първият нож, който правя. С него възможно ли е да се убие злина?
— Ако слушам клюките, не е ясно дали си патрулен, или лечител. — Тя тактично пропусна определения като ренегат, дезертьор, прокуден или просто луд. — А ти откъде изобщо знаеш как се зарежда и посвещава нож?
— Големият ми брат е главен създател в лагера на езерото Хикори в Олеана. Често съм го наблюдавал как работи.
Тя сви вежди, очевидно изпълнена с недоверие.
— Ако тая работа ставаше с гледане, щях да имам много повече късмет с чираците си.
След тези думи взе ножа и се откри, за да го проучи; притисна го първо към устните си, след това към челото, затвори очи, сетне ги отвори отново. Даг я наблюдаваше с тревога.
Тя внимателно остави ножа на масата.
— Зареждането ти е поне четири пъти по-силно, отколкото трябва, но е много здраво и по всичко личи, че ще остане така. Нямам причини да смятам, че силата му не би се проявила, ако бъде забит в злина. Мога да ти кажа, че този нож е зареден с чернота и нещастие, но пък истината е, че малко споделящи ножове излъчват щастие.
— Крейн приличаше на бясно куче в човешки облик, но не беше глупак. Мисля, че му допадна иронията да нося заредения с неговата същност нож на врата си — призна Даг. Значи бе напълно безопасно да даде ножа на момчетата.
Влажен ветрец, почти топъл, разклати увисналите под стрехите кости и се чу тихо потракване. Даг си спомни за нещо друго и попита: