— А случайно да имаш някой свободен нож? Брат ми обикновено има. Все пак винаги има повече кости, отколкото сърца.
— Защо питаш?
— В момента нямам споделящ нож. Стария го… изгубих. Исках да го подменя, но… Няма да е лошо да си го измайсторя сам, но под ръководството на опитен човек… стига да нямаш нищо против.
— Струва ми се, че си минал възрастта на чираците. — Тя кимна към ножа на масата. — Да не би да имаш намерение да се посветиш на този занаят? Не съм сигурна, че ще ми стигне куражът да те открадна от Аркади.
— Не. Просто искам повече увереност, в случай че някога отново попадна в подобно положение.
— Увереност ли? Бих казала наглост. — Тя го погледна с любопитство и неодобрение. — Споделящият нож на мъртвата жена е принадлежал на някого, тоест със сигурност не е твой. А ти си го взел, без дори да се замислиш.
— Мислих, при това много. Лошото е, че нямах време.
Тя сви рамене.
— Тъй като сега случаят не е спешен, ще трябва да поискаш някой да ти дари.
— Не са ли ти оставени кости за общо ползване? Или от някой без семейство?
И изражението, и същността й помътняха.
— Не и в момента.
С други думи, подозрителният тип от Олеана трябваше лично да помоли някого за дарение. Може би щеше да се получи, ако си извоюваше място в лагера.
Вейв вдигна поглед. По пътеката към колибата идваха двете патрулни, които Даг познаваше от първия ден. Дългокраката блондинка бе наполовина заслонена и не особено доволна. Вдигнаха изненадано очи към Даг и той се заслони още повече, пъхна ножа на Крейн в калъфа и го скри под ризата си. Двете не изпуснаха нито едно негово движение.
— Здравейте — поздрави ги сърдечно създателката. — Какво ви води насам?
— Вейв! — започна развълнувано Нийта. — Нещо ужасно стана със споделящия ми нож — е, щеше да е споделящият ми нож. Татко обеща да ми го даде, когато се върна от Лутлия, но тази сутрин, когато го извадихме от раклата… ами виж го!
Качи се по стъпалата, извади ножа от калъфа и го постави на масата пред създателката. Костеното острие беше напукано по средата. По него продължаваха да висят парчета същност, но зареждането вече го нямаше.
— Татко се кълне, че всичко е било наред, когато го е прибрал, че никой не го е изпускал… Какво е станало? Вейв, можеш ли да го оправиш?
— Ох… — Вейв посегна към ножа. — Колко е стар, Нийта? Не съм го правила аз.
— Не съм сигурна. Татко го е носил, когато е бил млад, също и чичо му преди него. Да не би да сме объркали нещо? Дали не е трябвало да го държим намаслен, или… или…
Създателката обърна острието и огледа пукнатината.
— Не, това няма значение. Просто е прекалено стар, Нийта. Същността в ножовете не е вечна.
— Утре заминаваме да патрулираме и исках да го взема!
Същият патрул, с който тръгваха Бар и Ремо. Значи имаше две причини за огромното желание на младежите да се включат — една руса и една червенокоса. Даг се постара да не му проличи, че му е смешно.
— Нищо ли не можеш да направиш? — настоя Нийта. — Значи саможертвата на роднините ми е била напразна. Просто е отишла на вятъра.
Даг бе ставал свидетел на подобна сцена с разстроени млади патрулни. Опита се да обясни.
— Ако този нож е бил носен по време на патрул години наред, значи не е отишъл на вятъра, макар да не е бил използван, за да унищожи злина. Той ни е бил достойна подкрепа.
Нийта го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ти пък кой си, мътните те взели?“.
— Можех да взема този, когато бях в Лутлия, вместо онзи, който ми даде баба, и да го използвам в гнездото, което откри патрулът ми. Така все още щяхме да имаме другия.
Повечето млади патрулни, които заминаваха на север за Мъртвото езеро, си носеха заредени споделящи ножове. Бе нещо като такса за обучението им. Даг на два пъти бе носил заредени ножове в началото на службата си като патрулен. Половината от патрулните, които се връщаха, бяха готови да поемат новите си задължения, но без ножовете. На север се изпращаше непрекъснат поток от саможертви.
— Това не се знае — опита се да я успокои Вейв. — Предполагам, че и ножът, който си взела, е бил стар, нали? Ако не го беше взела, и той можеше да се пропука.
— Трябваше да взема и двата. — Нийта сви юмруци и въздъхна. — Просто не знам кога ще имам шанс да получа нов. За жалост всичките ми роднини са здрави като камъни.
Типичният хумор на патрулните.
— Тук никой не иска да споделя — обади се Тавия — Никой от шатрата няма да ми даде нож, защото никой няма. Мама дори не ми позволява да се обвържа с незареден! Разправя, че съм била прекалено млада. Нийта казва, че в Лутлия, щом си на възраст, за да се включиш в патрула, значи си достатъчно голям, за да споделяш!