Аркади довърши бележките си за един изваден зъб, остави перото и се намръщи.
— Не е решено, че ще те пуснем да лекуваш фермери. Що се отнася до това да вземем Фаун да работи в лечителската шатра — разчитам на твърдението ти, че има сръчни ръце. Но тази нейна ярка същност, която не може да заслони, ще разсейва и пациентите, и лечителите.
— Мен не ме разсейва — заяви Даг. — Същите глупави аргументи се опитваше да ми пробута Хохари. Незаслонената същност на едно фермерско момиче може да притесни единствено онези, които искат да се разсейват.
— Защо да искат?
Даг прехапа устна.
— Аз съм непознат за хората. Не съм си извоювал доверието им. Знам, че не мога да искам подобно нещо от тях. — Погледна Аркади в очите и заръмжа също като капитана си едно време: — Ти обаче можеш. Вече знам колко те уважават всички и дори знам защо. Ако искаш, можеш да го направиш, и двамата го знаем. — Отново заговори с нормален глас. — А и какво губиш? Пробвай я за две седмици. Ако не работи тук, можем да измислим нещо друго. Ние със съпругата ми фермерка нямаме намерение да оставаме за постоянно.
— Хм — отвърна Аркади и затвори книгата. — Наистина ли мислиш така? Добре. Ще поговоря с Чала и Ливън.
Фаун изпадна във възторг, когато научи новината, и Даг бе много горд, че е проявил такава съпружеска предвидливост. На следващата сутрин, когато тръгнаха, за да я запознае с лечителите, тя направо подскачаше по пътя. Забеляза развеселения му поглед, спря, тръсна глава и отново заподскача. Когато обаче наближиха, вече вървеше спокойно.
Даг я наблюдаваше внимателно през цялото време. Чала се държеше студено любезно. Ливън, старият билкар, имаше вид на човек, на когото му се налага да поеме допълнителен товар. Двете му помощнички и момчето на Чала отначало се държаха резервирано, но поомекнаха, когато разбраха, че Фаун ще поеме значителна част от досадните им задължения: че ще мие подлогите, ще пере постелите, ще почиства билките и ще мете. След първите няколко дни неизменното й добро настроение смекчи отношението дори на лечителите. След още седмица дори жителите на лагера, които се отбиваха за някой лек, вече не се учудваха, че тя е там.
Даг беше много по-спокоен, че тя е около него; освен това се радваше, че е щастлива. Постепенно свикна да я вика на помощ, когато се налагаше, и малко по малко и останалите в шатрата свикнаха с това. Първия път, когато Чала му възложи задача, за която бяха необходими две ръце, Даг се усмихна тайно: бяха победили.
Една сутрин, тъкмо когато Даг се надигаше от масата след закуска, Аркади каза:
— Чакай малко.
Даг послушно седна.
— Някакъв напредък с асиметрията?
Даг сви рамене.
— Май не.
Истината бе, че просто не се беше замислял.
— Пробвай сега.
Даг отпусна дясната си ръка на масата и се опита да извика проекцията, но резултатът бе като миналия път.
— Ясно — въздъхна Аркади и стана да потърси нещо на полиците. Върна се с въже и нож. Стегна единия край на въжето за куката на Даг, изви лявата му ръка зад гърба и я върза за облегалката на стола. Даг не помръдваше.
— Така ще държи.
Даг подръпна.
— Май да.
— Свободна ли е дясната ти ръка?
Даг размърда пръсти.
— Напълно.
Фаун седна срещу Даг да види какво ще стане. Погледна го и се ухили. Очевидно Даг бе обърнал внимание на обяснението й как и кога се е появила призрачната ръка.
Аркади запали свещ, като махна с ръка над нея, седна отдясно на Даг и взе малък остър нож.
— Твърдиш, че си свързвал кръвоносни съдове, докато си лекувал фермери.
— Така беше — потвърди Даг, докато наблюдаваше с тревога как Аркади прокарва ножа над пламъка. — Коляното на Ход, разбитата глава на Чикори. Те са податливи и разтегливи, когато се прекъснат, а краищата им, изглежда, искат да се намерят и свържат отново. Говоря за по-големите. Като ги проследиш, откриваш, че стават все по-малки, и накрая се отказваш, защото рискуваш да се оплетеш така, че да не можеш да освободиш същността си.
— Точно така. Открай време се питам дали малките артерии не се изливат в някакво езеро от тъкани, откъдето вените смучат кръв, за да я пуснат отново да циркулира, или просто са свързани. Ако Суто бе достатъчно напреднал, за да се изтегли от оплитането, може би щях да пробвам… Както и да е. Днес няма да се занимаваме с този въпрос. — Той вдигна ножа и го размаха, за да изстине по-бързо. — Сега е време да поработиш с нещо по-интересно от лист хартия.