Прокара острието по ръката си и преряза една изпъкнала вена. Кръвта шурна и Фаун изписка. Аркади протегна порязаната си ръка към Даг.
Даг я гледаше със смес от страх и раздразнение. Опита се да повика проекцията на дясната си ръка. Лявата напъваше въжето, но дясната не реагираше.
— Какво? — попита Аркади. — Просто ще си седиш и ще чакаш кръвта на учителя ти да изтече ли? Засрами се, Даг!
Даг се изчерви, намръщи се и протегна пръсти. Тръсна глава.
— Съжалявам. Много съжалявам.
Аркади изчака още малко, след това сви рамене, прокара дясната си ръка над лявата — проблясъкът на проекцията бе толкова бърз, че Даг едва го забеляза — и попи кръвта със салфетка. Кървенето спря. Аркади остана дълго с наведена глава; наблюдаваше чирака си изпод вежди по онзи начин, който караше Даг да се чувства като глупак.
— Такааа — провлече лечителят. — Може би… — Взе още едно въже и коленичи до стола на Даг. — Фаун, ела да ми помогнеш. Искам да му вържа и краката.
— Защо? — попита Даг. — Никой не може да направи проекция на крака.
— За всеки случай.
Фаун докосна Даг по рамото и коленичи от другата му страна. Двамата с Аркади прокараха въжето няколко пъти и стегнаха възлите. Даг извиваше врат и се опитваше да види какво правят, но така и не успя. Подръпна въжето с глезени, усети, че е стегнато здраво, и зачака двамата да седнат.
Аркади отново прокара острието над пламъка.
След това се пресегна със светкавична бързина, дръпна ръката на Фаун пред Даг и я поряза.
— Ох! — писна тя.
Даг едва не се прекатури, докато се опитваше да се освободи. „За всеки случай, мътните да те вземат дано!“ Напъна въжето, опита се да изчопли възела отпред, мина му през ума да изтръгне същността на Аркади, след това спря, тъй като той продължаваше да стиска ръката на Фаун. А от нея течеше кръв. Много. Фаун се беше ококорила. Изпъшка, но не се опита да се освободи. Вместо това погледна Даг с надежда.
— Можеш да затвориш раната, нали? — измърка Аркади до ухото на Даг.
— Мътните да отнесат очите ти дано… — изръмжа Даг. Аркади не бе планирал да използва Фаун, не беше питал дали тя има нещо против, а изненадата и болката й бяха подействали върху усета за същност на Даг като шок. Болката й продължаваше да пулсира, искряща като пръснати стъкълца.
Аркади пусна ръката на Фаун, а Даг протегна своята на сантиметри от бледата кожа. Разрезът бе около сантиметър и половина, точно върху синята вена. Даг се насили да диша, да разтвори същността си, да се съсредоточи. „Влез в раната.“ Ръката на Фаун стана по-голяма пред вътрешния му взор, появи се ново усещане и светът наоколо изчезна. Той потърси потръпващите краища на вената. Същността на дясната му ръка зажужа. „Мътните да те вземат, Аркади, от тази страна нямам никакви умения…“
С умения или без, успя да протегна същността си извън ограниченията на кожата. Непохватно прихвана двата края на прекъснатия кръвоносен съд и ги събра — те сякаш се търсеха, което му помогна, — и оформи здраво — не беше чак толкова здраво — подсилване, за да не се разделят. „Готово.“ Насили се да се успокои да не би да подпали ръката на Фаун и да й причини повече болка от Аркади. Влезе вътре, откри живата тъкан и започна да я свързва. Влезе още по-надълбоко…
Не нечий усет за същност го изтръгна от транса, а Аркади — просто го плесна по главата. Даг се опомни, примигна и утринната светлина нахлу в очите му. Пое си дълбоко дъх и се огледа. Фаун почистваше кръвта със салфетката на Аркади. Върху ръката й розовееше бледа ивица.
Даг си пое дълбоко дъх.
— Обичаш да живееш на ръба, така ли, Аркади?
Аркади сви рамене. Очевидно нямаше намерение да се извинява.
— Беше крайно време някой да те тласне напред. Получи се, нали? Дай сега да видим проекцията.
Тя се оказа слаба, немощна, но поне се виждаше. Даг я повика отново. После отново. Усети замайване, прилоша му и Аркади сложи край на опитите и позволи на Фаун да го развърже.
Даг разкърши схванатия си гръб. Единственото, което го спря да удари лечителя, бе мисълта: „Значи ли това, че вече не съм под карантина?“
7.
Един ясен ден в началото на пролетта Фаун, Нола и Чери, помощничките на билкаря, натовариха една ръчна количка, изкараха я през портата и се спуснаха по хълма към сечището, където бяха напоили конете първия ден. Клоните на дърветата бяха все още голи под студеното синьо небе, но пъпките се бяха надули и редки бурени вече надничаха сред ниската кафява трева.