— Разкъсване на същността — промълви Даг. — Също като злина. — Същото, което злината в Гласфордж бе причинила на детето на Фаун; по строгото й лице се сети, че и тя е разбрала истината.
— Изтегляне на същността — поправи го Аркади. — Като истински лечител. За четирийсет години съм виждал подобна процедура само три пъти и благодаря на отсъстващите богове, че първия път бях с наставника си, който ми даваше инструкции какво да правя, иначе нямаше да се справя.
— Значи тази същност ще влезе в мен.
— Същото е като експериментите ти с храна. Но, да, ще влезе в теб и същността ти скоро ще я поеме. — Но нямаше лесно да забрави подобно нещо, ако можеше да съди по тъмните сенки, които преминаха по ярката същност на Аркади.
Даг отпи глътка чай, за да потисне гаденето. Фаун взе чашата от ръцете му и също отпи, вероятно поради същата причина.
— Не съм сигурен — продължи Аркади — дали трябва да се моля да не попадам на друг такъв случай, или следващата жена да дойде при мен навреме.
Даг бе наясно, че главните лечители пазят тайните на занаята си и не ги обсъждат с непознати. Вече му ставаше ясно защо постъпват по този начин.
— А пък аз си мислех, че задълженията на лечителите са по-леки, отколкото на патрулните.
— Днес имахме късмет. — Аркади допи чая, изпъшка и се надигна. — Не го забравяй.
Даг тръгна след него. За пръв път се запита защо приятният Аркади няма съпруга. Откакто бяха пристигнали в Ню Мун, бе толкова зает, че не бе забелязал тази необичайна подробност. Реши някой ден да попита Чала. Имаше възможен отговор, който нямаше да понесе да чуе днес.
След две вечери Даг седеше с Аркади на кръглата маса и се упражняваше. Изпробваше силите на дясната си проекция срещу лявата. Лявата неизменно печелеше, което ставаше досадно. Погледна седналата да преде пред огъня Фаун и реши да измисли по-подходящо упражнение, което да му позволи да си легнат по-рано.
На вратата се почука, Аркади кимна и Даг стана да отвори.
Усетът за същност му подсказа, че посетителите са двама. Той отвори и с огромна изненада видя на прага съпруга на Тауа Килдиър и сестра й.
— Как сте? Заповядайте.
Сестрата поклати глава.
— Не бива да се бавим. Всички от шатрата на Килдиър решихме да ти подарим това, Даг. — И му подаде дълъг вързоп. — Чухме, че имаш нужда.
„От кого сте чули?“ Даг опипа плата и веднага разбра какво се крие вътре.
— Братът на дядото на Тауа го остави на шатрата преди година — обясни съпругът. — Беше патрулен и на млади години е ходил на размяна.
— Ами… благодаря! — Не можеше да откаже такъв подарък, дори да искаше. А той не искаше. По устните му плъзна срамежлива усмивка. — Благодари на всички от шатрата и на Тауа.
— Добре. — Новият баща и новата леля бързо си тръгнаха в студената нощ, щастливи и доволни.
„Страхотно“, помисли Даг и стисна подаръка.
Отнесе вързопа до масата и разгърна плата на светлината на лампата. Фаун застана до рамото му и му се усмихна. Когато отвътре се показа човешката бедрена кост, усмивката й помръкна. Даг прокара ръка по издължената повърхност: чиста, суха, излекувана и готова да се превърне в незареден нож. Освен това бе силна: костите, дарени от много стари хора, често се оказваха прекалено крехки и не можеха да се обработват. Някой бе надраскал с игла името на донора и името на шатрата в единия край. Тази част щеше да бъде изрязана, когато оформяха върха на оръжието против злини. Даг реши да гравира името върху завършеното острие, за да не го забрави.
Чу напрегнатия глас на Фаун:
— Нож ли ще направиш от това?
— Да. Създател Вейв обеща да ми помогне, ако намеря кост. — Не можеше да се откаже от подобна възможност.
— И ще го наречеш на себе си ли?
— Да. — Той погали гладката повърхност. — Това е безценен подарък. Радвам се, че го получих. За нещо толкова лично… трябва да си радостен, че го имаш. — Костите на Крейн например, погребани с него на брега на Грейс, щяха да създават усещане за… Даг нямаше точна представа какво усещане щяха да създават, но със сигурност нямаше да му е приятно.
Фаун прехапа устна и си пое дълбоко дъх.
— Знам, че го искаш и че не можеш да откажеш, но те моля да ми обещаеш, че няма да споделяш смъртта си, докато съм жива!
— Едва ли ще стане, Искрице. — Но след като тя… „Дори не мога да мисля за това.“ Ако всичко вървеше нормално, двамата щяха да остареят заедно.
— Просто си спомних онази ужасна балада.