— Тогава ги продавайте скъпо. — Даг погледна ножа на работната маса — чистите му линии следваха костта, от която бе направен, — а след това се обърна към незаредения нож, закачен на стената, над който бе работила Вейв. Гравюрите му бяха изящни. По-късно можеше да бъде обсипан с мидени черупки или с цветни камъчета, а дръжката обвита в изрисувана кожа. Някои видове дизайн бяха характерни за определени шатри или лагери и който разбираше от ножове, веднага можеше да каже кой го е изработил. В направата на ножа се влагаха много усилия и болка. Докато беше на север, Даг си мислеше, че болката преобладава. „Това е изгубено време, Вейв. Нима не разбираш?“
Фаун се опита да обясни:
— Даг искаше да заслони единствено мен и едва след това се сети за фермерите като цяло. Но тези щитове могат да защитават и децата на Езерняците. Край Боунмарш бяха изгубени деветнайсет. Не само Грийнспринг бе поразен от това нещастие. Има смисъл.
Вейв мълчеше.
Даг също мълчеше. „Разбира се. Разбира се!“ Това бе начинът да накара Езерняците да се заинтересуват от проблема. Нова мисъл хрумна на Вейв и същността й заблестя.
Защо не бе настоявал с тази идея? Главата му наистина беше пълна с нови неща през последните месеци и му се струваше, че всеки момент ще се пръсне. Може пък Езерняците да бяха намерили разрешение за този проблем или поне си мислеха, че са го намерили. Роднините на Езерняците или наставниците на патрулните учеха младежите как да се заслоняват. Защо да си правят експерименти, след като вече съществува изпитана система? Даг пое дълбоко дъх и продължи:
— Мислех си, че можем да създадем някакъв хлъзгав щит, за който злината не може да се захване. Той трябва да издържи, докато фермерите — или децата — избягат. След като споделящият нож съхранява умиращата същност, защо да не можем да задържим и живата?
Вейв изви вежди.
— Само че зареждането на ножа се разпада, когато влезе в контакт със злина.
Даг наведе упорито глава.
— Не се чупи отвън. Чупи се отвътре, при съприкосновението с умиращата същност на близката злина. Това е нещо като вибрация. Двайсет и шест ножа са минали през ръцете ми, докато не ми попадна един, който не влезе в съприкосновение със злина.
И започна отново да обяснява как в Гласфордж предишният му незареден нож се е заредил със смъртта на нероденото дете на Фаун и каква е била съдбата му в Рейнтрий. Вейв започна да го разпитва, за да научи колкото е възможно повече подробности. Много се развълнува, докато слушаше разказа му за магическите похвати, които злините използват за глинените.
Даг продължи да обяснява:
— Това бе нещо като зареждане, но всеобхватно и много сложно — закотвено в същността на оплетените лечители, които злината бе пленила. Не беше пасивно зареждане, както е при ножовете. То живееше и теглеше енергия от лечителите. Тогава за пръв път разбрах, че магията е нещо живо. Не съм сигурен откъде щитът ще почерпи подобна енергия обаче. Не е възможно да работи непрекъснато, защото просто ще се изхабява прекалено бързо. Мисля как да стане, за да се задейства единствено когато се изправи пред предизвикателство, тоест когато наблизо се появи злина.
— Ами — започна бавно Вейв, — има четири възможни източника на същност. Самото зареждане, човекът, който трябва да бъде заслонен, обстановката или самата злина.
Даг се намръщи.
— Просто не виждам как може да се вложи достатъчно сила в едно зареждане, така че да изтрае повече от секунда, ако оживява като магията, която видях в Рейнтрий.
— Най-добре би било да се изтегля от самата злина — разсъждаваше на глас Вейв. — Все едно да стиснеш ръката на нападателя си и да я извиеш зад гърба му.
— По-скоро като да извиеш ръката на нападателя и да я откъснеш — отвърна Даг, — но не е точно. Не искаш същността на злината да влезе в теб и да полепне по твоята, нали? Това е смъртоносна отрова. Ще те унищожи.
— А пък за обстановката и дума не може да става. Няма как да предположиш къде ще се озовеш — продължи Вейв. — Значи остава единствено онзи, който трябва да бъде заслонен.
— Това е като омагьосан кръг — заяви Даг и се опита да си представи.
— Ако докосването на злината включи щита ти — обади се Фаун, — как ще го управляваш?
Даг се намръщи.
— Предполагам, че ще се изтощи много бързо.
— Ако черпи сили от същността на човека, това няма ли да е фатално?
— Хм. — Даг се почеса по главата.
Обсъждаха зареждането и същността повече от час, докато светлината не започна да помръква и стомахът на Даг не започна да негодува, за да му напомни за кошницата с храна, която ги очакваше в дома на Аркади. Не бяха разрешили нито един от поставените проблеми, но безпокойството, завладяло Даг, бе намаляло значително. Може и да бе направил крачка встрани или назад, но поне не бе сам. „Фаун е права. Създателите имат нужда да са около други създатели.“ Също като брата на Даг Дар, Вейв вършеше едно и също от много отдавна, но за разлика от Дар, бе склонна да пробва нови методи.