Даг преглътна хапката и отпи глътка чай.
— Патрулирал съм тук само един сезон, преди четири години. Тук няма много гнезда, но злините на север ни правят различни.
— Небрежни са… — измърмори Ремо. — Това е най-точната дума за патрула тук.
— Затова е много важно южните патрулни да заминават на север — отвърна Даг и погледна намръщения Аркади. — Не само защото ни помагат с хора, ами защото се връщат с нови знания. Без тях южните патрули ще се разпаднат. — „И много бързо“, помисли си той. — Нийта например е много по-ценна, след като е била с доброволците в Лутлия.
— Не съм сигурен, че го знае — отвърна тихо Ремо. — Това беше първият й патрул след завръщането. Тя… имах чувството… единствено тя разбираше какво става. И се срамуваше от другите патрулни. Не бе очаквала подобно нещо.
— А патрулният капитан не се ли е обучавал на север? — попита Фаун. — Мислех, че така стават капитани.
— Върнал се е отдавна — отвърна Ремо. — Преди десетилетия. Останах с впечатлението, че се е предал. — Вдигна очи към Даг. — Патрулът, в който беше ти, същият като този ли беше?
— Не и след като прекарах цял сезон с тях.
Бар изсумтя и глътката чай изхвръкна през носа му.
Ремо не му обърна никакво внимание.
— Но не си бил капитан на патрула.
— Не беше нужно.
— Хм.
Фаун имаше чувството, че новата стара слава на Даг се е разпространила в лагера Ню Мун Кътоф за нула време. Двайсет и петимата неспирно клюкарстващи патрулни бяха допринесли за това, както и новините, споделени от хората, които го познаваха от шатрата на лечителите. Даг вече не бе просто чиракът на Аркади, беше се превърнал в местната знаменитост. Запита се какво ли още се пее в баладите, които бе научила Нийта. Беше чувала само една, докато беше в Олеана, а в нея не се споменаваха имена.
Забеляза, че на Даг не му е никак приятно. Знаеше, че е търпелив, и виждаше, че през повечето време понася славата си безропотно. Успешно сплашваше най-любопитните, освен ако не бяха пациенти, които трябваше да подсили — тогава отговаряше на въпросите по-внимателно. Децата пък получаваха откровени отговори, но никой друг не чу и дума.
За пръв път, откакто пристигнаха, Даг започна да получава покани да гостува в различни шатри, извън обиколките с Аркади. Ако не беше поканена и Фаун, той отказваше грубо. На онези, които я канеха, обясняваше, че по нареждане на лагерния съвет Фаун е длъжна да стои в дома на Аркади.
И тогава получи покана, която нямаше как да откаже.
— Вечеря в шатрата на капитана на лагера — каза на Фаун и тя се слиса. Капитанът на патрула на Ню Мун беше член на съвета.
— И двамата ли?
— Всички. И двете момчета, и аз — уточни Аркади. — Предполагам, че ще присъстват почти всички от съвета.
Даг примигна.
— Трябва ли да отидем?
— Разбира се. Това е големият ти шанс.
— За какво?
Аркади не отговори веднага.
— Да откриеш мястото си — отвърна най-сетне.
— Мислех, че съм го открил. И то е напълно практично.
— Ще отидем — настоя Аркади.
Отидоха.
Домакините печаха прасе пред шатрата на капитана — беше си истинска къща — и на Фаун й се стори, че се е пренесла на езерото Хикори. Капитан Антан Булръш и съпругата му създателка не бяха млади и децата им бяха големи, но на вечерята присъстваха още доста хора: три ръководителки на шатри, все зрели жени, членове на съвета през този сезон; съпрузите им със семействата и внуците, а тъй като една от жените в съвета бе леля на Тавия, бе поканила и двете партньорки. Нийта бе особено доволна. Сякаш се бяха събрали на пикник на фермерски клан. Жените бяха донесли най-различни гозби. След като всички се нахраниха до насита и децата отидоха да играят на брега на езерото, закачиха по дърветата фенери и членовете на съвета насядаха в кръг и започнаха да разпитват Даг.
Искаха да научат за Даг Улвърин от Вълчата война. Бяха им разказвали за капитан Даг Блуфийлд от битката със злината в Рейнтрий и някой бе споменал за Грийнспринг. Вълчата война бе стара работа, но тя поне обясняваше как бойците на Даг бяха успели да поразят злината в Рейнтрий. Но колкото и да се разсейваха със странични въпроси, интересът беше насочен към живота на Даг като капитан на патрул.
През повечето време Аркади хапеше палец, мълчеше и наблюдаваше как въртят на шиш чирака му — чиракът обаче на моменти не оставаше длъжен. Аркади оглеждаше лицата на хората от съвета и от време на време се мръщеше. Очевидно му се искаше Даг да смекчи тона. За Фаун беше ясно, че Даг няма да пропилее шанса си пред слисаната публика. Тази вечер показа, че когато се налага, умее да говори.