— Даг, не позволявай на страха да помрачи щастието ти. Не забравяй да се радваш.
Даг насмалко да ахне. И двамата се бяха заслонили, но гласът на Аркади издаваше, че го съветва за нещо, което е преживял.
Даг се замисли над тайния си страх. „Ако Фаун умре, значи аз ще съм я убил, все едно съм я повел на битка срещу невъзможно силен враг.“ Всъщност той за нея ли се страхуваше, или за себе си? Познаваше двама мъже, чиито съпруги бяха починали при раждане; човек не успяваше да се възстанови след подобен удар, независимо колко време е минало. Съжаленията му нямаше да са нищо ново. Просто трябваше да събере достатъчно кураж.
Богове, трябваше да се изтръгне от тези мрачни мисли. Освен това трябваше да каже на Фаун, за да го успокои, както обикновено, с вечния си оптимизъм. Стори му се, че чува гласа й: „Бъди разумен, Даг!“
И това щеше да стане, след като гневът й към него преминеше. Дори да започнеше да хвърля по него каквото й попадне, нямаше да се навежда, реши галантно той.
— Ще й кажа довечера — реши Даг. — Май ни предстои дълъг разговор.
— Добре — кимна Аркади.
Край масата на лечителите цареше оживление. Времето беше приятно и от няколко дни пътищата бяха сухи, така че Нола и Чери се надяваха, че ще продадат стоката си рано и ще им останат няколко часа да се порадват на слънцето. Фаун поздравяваше редовните клиенти. Вече разпознаваше усмихнатите лица и каруците на прииждащите. Веднага забеляза Финч — бе забравила другото му име, — когато пристигна в откритата си каруца. Кобилата му лъщеше от пот. Той пусна юздите и скочи на земята.
Бързо се приближи до Фаун и каза:
— Ето те и теб, слава на боговете! Може ли да поговорим насаме?
— Защо не? — Фаун се огледа. — Там при дърветата става ли?
— Да, става. — Той протегна ръка, след това сви юмрук, сякаш искаше да я сграбчи за китката и да я повлече напред с бърза крачка, но изглежда, не посмя.
Отидоха край гората, така че се виждаха от пазара, но никой не можеше да чуе разговора им. Бяха в границите на усета за същност, макар Фаун да се съмняваше, че някой може да разбере нещо повече, освен че младият фермер е много по-развълнуван от нея. Напрегнатото лице на Финч бе потно и поруменяло, а сините му очи изглеждаха неестествено ярки.
— Съпругът ти все още ли е готов да лекува фермери? — попита той направо. Не откъсваше поглед от устата й, сякаш очакваше спасение.
— Да, когато след време заминем на север, но сега е просто чирак. Не е му е позволено да лекува никого.
Той махна с ръка, сякаш не я беше чул. Започна да обяснява бързо:
— Става въпрос за племенника ми Спароу. Момченцето на брат ми. Само на пет е. Хванал е тетанус и вината е моя! Позволих му да потича бос в плевнята. И той стъпи на пирон. Трябваше да се грижа за него. Не спира да плаче, когато е на себе си. Първо започна треската, а болките са от снощи. Пищи ужасно, но още по-зле е, когато притихне. О, богове!
— Знам какво е тетанус — отвърна бавно Фаун. — Братчето на Вайълит Стоункроп почина от тетанус преди много години. Бяха ни съседи в Уест Блу. Аз не го видях, но Вайълит ми разказа всичко. — Разказът й наистина бе ужасен.
— Той може ли да дойде? Съпругът ти Езерняк може ли да помогне? — Финч стисна ръката й. — Можеш ли да го попиташ… дори не му знам името. Много те моля. Снаха ми не спира да плаче, а мама е толкова вбесена, че дори не желае да ме погледне. Ужасно е, наистина е ужасно.
— Даг — отговори Фаун на последния въпрос, докато мислеше. — Даг Блуфийлд. Настоя да приеме моята фамилия, когато се оженихме, както правят Езерняците. Прие фермерско име, но си е истински Езерняк. Смешна работа. — Трябваше да хване Даг, когато е сам, не можеше да му каже пред всички в шатрата на лечителите. Погледна слънцето. Наближаваше обед. Може би Даг щеше да се върне в къщата, за да обядва.
Или пък можеше да му спести решението. Нямаше да е никак лесно, каквото и да измислеше, макар че след като ставаше дума за дете, Даг щеше веднага да хукне. Познаваше правилата в лагера не по-зле от него. Можеше да отпрати Финч, да преживее докрай кошмара и дори да не споменава пред Даг. Сега не бе моментът да го притеснява. От гощавката насам бе напрегнат и неспокоен. Непрекъснато я гледаше, сякаш се питаше… какво? Сякаш съжаляваше, че булката му фермерка го откъсва от неговите хора.
Във всеки момент по света умираха и се разболяваха много хора, така че един повече или по-малко не беше от значение. Аркади със сигурност щеше да забрани, ако разбереше за намеренията им. Фаун дори не беше сигурна, че Езерняците умеят да лекуват тетанус. Не бе виждала нито един случай, откакто започна да помага в шатрата на лечителите. „Тази работа може да струва обучението на Даг.“ А и много повече, ако се замислеше за бъдещето.