Той отдръпна ръка от корема й и си намери по-интересно място надолу. Тя разтвори крака, за да му направи място, след това се поколеба.
— Нали няма опасност… Едва ли, защото повечето хора на този етап дори не знаят.
— Точно така — отвърна убедено той. — Вече питах.
— Кого?
— Аркади.
— Аха. — Тя премисли отговора му, като се опитваше да не се разсейва. — А той знае ли, че аз съм… Олеле. Да. Разбира се, че той е разбрал сам. — Тя мигна. — Чакай малко. Значи всички знаят освен мен. И Бар и Ремо ли знаят? И… — Този път го удари, но бе закъсняла.
— Усет за същност — въздъхна той. — Просто приемаш нещата. — Близна врата й. — Усмихваш се.
Подозираше, че се е ухилила като катерица, напълнила бузите си с ядки.
— Дотук с достойнството ми.
— Не забравяй да се радваш.
Тя си припомни какво й бе казал, когато планираха първата си брачна нощ — че тя ще остане незабравима, докато останалите ще се слеят в една. Оказал се беше прав, макар все още да не бяха минали хиляда дни. Отвори и ума, и сърцето, и тялото си за него, за да е сигурна, че освен всичко друго ще помни колко силно я обича.
След като се измиха и облякоха, Даг отиде при Спароу, за да му направи ново подсилване. Момчето бе по-спокойно и бяха оставили при него неомъжената му леля, сестрата на Финч и баща му, петнайсетгодишна девойка. След това Фаун и Даг слязоха в кухнята на семейство Бриджър, които се бяха пръснали из фермата, за да си вършат работата. Фаун затопли гърнето с храна, която им бяха оставили, и изпържи шунка и яйца. По средата на закуската Даг вдигна глава и се заозърта. Фаун си каза, че прилича на котка, която оглежда неща, които никой друг не вижда. Езерняци. Нищо чудно, че обикновените хора се изнервяха край тях.
— Какво има?
— Току-що същността ми се сблъска със същността на Нийта. Какво ли прави тук?
— Търси ни.
— Май да. Седни, Искрице, тя има още път. Дояж си закуската. Сега трябва да се храниш. — Усмихна й се с обич.
Тя също му се усмихна. Дълбоко в главата й звучеше развълнуван глас „Бебебебебебе, данеда, кеееф!“ Искаше й се да подскочи, да се втурне да направи нещо, но в момента не можеше да направи нищо, особено тук. Можеше единствено да си яде закуската. Преглътна и последната хапка, след това излязоха на верандата.
В същия момент запотеният кон на Нийта влетя в двора, изпод копитата му се разлетяха пръски кал.
— Даг! — викна Нийта. — Вие сте живи!?
Имаше ли съмнение? Лявата ръка на Даг се плъзна около кръста на Фаун, ала тя така и не разбра дали това е предупреждение.
— Навреме ли идвам? — попита задъханото момиче. Погледна Фаун някак особено и русите й вежди се събраха дали от объркване или… разочарование, не стана ясно.
Даг заговори умишлено бавно.
— Навреме за какво, Нийта? Май ще успеем да ти предложим нещичко за закуска.
Тя махна нетърпеливо с ръка.
— Капитан Булръш е на не повече от час след мен и е полудял. Ако побързаш, ще се измъкнеш.
— Къде да се измъквам и защо? Не мога да повярвам, че Антан Булръш е замислил нещо нередно в това прекрасно утро.
— Не, разбира се, но все още можеш да се върнеш в лагера. Ще се промъкнеш покрай него. Никой няма да разбере, че си бил тук. Богове, трябваше да взема още един кон. Нищо, ще ти дам моя, ако искаш, а аз ще се прибера пеша. — Тя скочи на земята и се качи по дървените стъпала, за да подаде юздите на Даг.
Даг не посегна да ги хване.
— Мислех, че които трябва знаят къде сме. Аркади не е ли получил бележката ми?
— Да, Бар и Ремо казаха нещо. Само че ни казаха чак следващата вечер, когато слуховете бяха плъзнали из целия лагер.
— Така… Би ли започнала отначало, Нийта? — Гласът му бе строг като на капитан. Сигурно го правеше нарочно, поне според Фаун.
Дори така да беше, Нийта изпъна рамене.
— Слушам, сър. Аркади никак не се зарадва, когато заминахте… Имаше ли изобщо болен фермер?
— Тетанус — отвърна кратко Даг.
За момент Нийта явно се почувства неловко, ала продължи:
— Нямам представа какво си е мислил Аркади, но на сутринта, след като вие двамата не се появихте в шатрата на лечителите, каза на Чала, че ви е дал един ден почивка. Само че Нола и Чери се раздрънкаха, че били видели Фаун да се промъква с някакво хубаво фермерско момче в гората и така и не се върнала. Чери разправяше, че не била сигурна, че е станало така, но Нола беше напълно убедена. Аркади само изсумтя.
— Не било станало как? — попита слисано Фаун.
— Че си избягала с фермера, а Даг е хукнал да ви гони.
Нийта сви неодобрително устни, сякаш бе мислила, че това е самата истина.