Фаун бе толкова изтощена, че се отпусна на постелята, доволна, че може да слуша песента на присмехулника, докато е в прегръдката на Даг. Заспа неусетно и се събуди чак на сутринта.
Този ден не беше наситен със събития. Нямаше мускулна треска, когато се качи отново на коня; Аркади беше схванат, но никой не посмя да му каже и дума, след като видяха колко е намръщен. Даг и Бар обиколиха кервана като патрулни и запяха мръсна ритмична песен, след което се заляха от смях, а сетне се качиха на конете, без да се оплакват. Беше интересно да наблюдават как Индиго помага на Сейдж да впрегне мулетата. Докато говореше на животните и ги успокояваше, Фаун си представи как те му отговарят или поне му дават знаци с клюмналите си уши. Не бе същият ефект, който Даг бе постигнал с мишките, и добре че беше така, защото ако ги последваха шест омаяни мулета, нямаше да знаят как да се оправят.
Колкото и да бе интересен пътят, следобеда тя вече нямаше сили да се държи на седлото. Сгуши се под брезентовото покривало на каруцата със стон на облекчение и се събуди чак когато слънцето започваше да потъмнява. Устата й бе пресъхнала, но поне се чувстваше отпочинала. Спомни си, че няма да е зле да създаде ново приятелство, и се приближи до капрата. Кала се напрегна, когато я заговори, но Сейдж веднага се премести, за да й направи място.
— Много път има до Трипойнт — отбеляза Фаун, загледана напред към мулетата. Ушите им подскачаха на всяка крачка.
— Има — съгласи се Сейдж. — Но пък се движим добре. Ако даваме все така, след седмица може да сме в Пустошта, а две седмици по-късно на сала на река Хардбойл. Там е средата на пътя. Поне така разправят.
Даг бе обяснил на Фаун, че Пустошта обхваща двеста мили, където в древността се била загнездила злина. Ивицата се спускала на изток до Западните предели, които дълги години разделяли Севера от Юга. В продължение на почти цяло хилядолетие хората заобикаляли или по река Грей, или покрай морето на изток. От стотина години беше станало безопасно да преминават оттук. Злините не се връщаха по старите си гнезда, Езерняците не патрулираха по тези голи земи, а фермерите не се опитваха да ги обработват. Тъй като там нямаше нито лагери, нито селски пазари, хората си приготвяха запаси. Говореше се, че там се ширели бандити. Сигурно защото нямаше патрулни, реши Фаун.
— Мярнах Пустошта, когато плавахме по Грей на „Завръщане“ — обясни Фаун. — Неугледни земи, песъчливи, равни, няма нито градове покрай реката, нищо.
Забележката й събуди любопитството на Сейдж и той започна да я разпитва за пътуването по реката. Стана въпрос и за срещата с речните бандити, но младата жена омаловажи събитията, за да разкаже за мечтата на Даг да цери всички без значение от произхода. Мислеше, че по този начин ще накара Кала да поомекне, но тя продължаваше да мълчи.
Фаун пробва по по-простичък начин и обясни как с Даг, Ход и Ремо успели да разрешат въпроса с омайването, докато били край реката.
— Нито Езерняк, нито фермер щеше да се сети сам. Получи се, защото действахме заедно.
Най-сетне Кала заговори:
— Съпругът ти може да отомайва хората ли?
— Напоследък не спира да работи със същността. Аркади е още по-добър.
Това никак не зарадва Кала, напротив, тя дори изглеждаше уплашена. Фаун така и не можа да си обясни защо момиче, чийто баща Езерняк е създател, ще се страхува от работа със същността.
— Ти никога ли не си наблюдавала татко си, докато работи със същността?
Кала сви рамене.
— Бях още дете. Не знаех, че прави още нещо, освен да шие кожи.
Ясно. Усетът за същност се проявяваше едва когато човек порасне, а Кала е била още дете, когато майка й беше починала и баща й я бе изпратил при сестра й.
След малко Кала продължи унило:
— Хората непрекъснато искаха да купуват онова, което е направил. И хамути, и юзди, и седла. Бяха семпли, но им се струваха красиви. Да не говорим, че не се късаха. — Тя изпъна гръб и стисна зъби, сякаш съжаляваше, че е позволила на спомена да й се изплъзне.
— И аз си спомням — намеси се Сейдж.
Фаун успя да накара Сейдж — но не и Кала — да разкаже за детството си в Алигаторска шапка и на свой ред разказа някои от преживяванията си в Уест Блу. Индиго се върна при тях, след като бе огледал пътя напред, и заяви, че бил видял чудесни пасища, за които не искали много пари. Когато пристигнаха, всички единодушно се съгласиха, че е прав, и спряха да нощуват.