— Кала, Индиго, искате ли да се научите как става?
— Не! — отсече Кала.
— Ами… — поколеба се брат й.
— Полезно е да се знае, ако на верандата ви или под къщата се появят змии. Преди децата ви да ги намерят — уточни Даг.
На слабото лице на Кала се изписа страх. След кратко мълчание тя кимна и пристъпи към Даг. След още няколко секунди Индиго тръгна с неприкрито нежелание след Бар. Сейдж се стегна, стисна секирата и последва Кала. Гласът на Даг звучеше в далечината, докато обясняваше и водеше малката група срещу течението на потока, навътре в гората.
Фаун не смееше да слезе от Сврачка. „Ако намеря змия на верандата, ще повикам Даг.“
Отначало не ги виждаше, но забеляза как затрептя тревата, отначало на отделни места, след това навсякъде. Шумоленето, което беше доловила, ставаше все по-силно. После на брега се появиха вълнообразни тела в кафяво и белезникаво, надигнали плоските си глави. Първо по една, след това по две и три, накрая десетки преплетени заедно, гърмящите змии се плъзнаха в кипналата вода и течението ги понесе надолу също като клони.
От отсрещния бряг змиите на Аркади навлизаха във водата в стройни редички, които се разпадаха, щом влечугите се окажеха върху скалите или във водата сред змиите на Даг. Даг и Аркади си подвикваха доста груби критики за начина, по който действат. Важното беше, реши Фаун, че змиите ще се махнат до една.
Даг, Бар, Аркади и изпълнените им с нежелание чираци се спуснаха в долината към завоя на реката. Върнаха се след около час. Останалите най-сетне бяха разседлали конете и пуснали мулетата, макар големите тояги, които стискаха, да ги затрудняваха.
— Безопасно е да оставите мулетата да попасат — заяви весело Даг. — Когато нещастните змии излязат от водата, ще са станали на лед, а нощта ще ги задържи неподвижни. Ще са им необходими няколко дни, за да се върнат у дома.
Бар — гледаше към долината и залязващото слънце — поклати глава.
— Ако някой си е направил лагер надолу по течението, го чака неприятна изненада.
За да дадат достатъчно време на животните да се нахранят, на следващия ден тръгнаха късно от Змийската долина, както я нарече Фаун. Тя бе доволна, че заминават преди мокрите недоволни обитатели да са се върнали.
Към края на деня започна да се забелязва, че излизат от Пустошта. Все по-често се натъкваха на потоци, дърветата изглеждаха по-високи и разлистени. Не се мяркаха ферми, въпреки че Даг отбеляза, че от време на време тук водят стада на паша. Южняците наричаха тези земи северни, а северняците ги наричаха южни. Даг увери Фаун, че след още ден ще започнат да се спускат към долината на река Хардбойл, най-големия източен приток на Грей на юг от Грейс. Скоро след това щяха да стигнат до сала, а после ги чакаха зелени планини също като вълни. От вълнение Фаун остана будна на гърба на Сврачка през целия следобед.
От сто мили за пръв път попаднаха на кръстопът, а скоро след това и на още един, набразден от колелата на каруци. Фаун яздеше напред между Аркади и Даг, за да не диша прах. Скоро започнаха да срещат и местни хора. Някои яздеха, други вървяха пеша, не бяха натоварени като за дълъг път; срещнаха фермерска каруца, след нея още една, мъж, момче и кучета прекарваха стадо овце. Хората, с които се разминаваха, ги оглеждаха. На няколко пъти Фаун забеляза злобни погледи и си каза, че не всички се отнасят така приятелски към група Езерняци и фермери, както гребците. Също като реките, пътят свързваше различни селища, но тук бе настрани от тях: тук земята не бе ничия и същевременно бе на всички, а на непознатите са налагаше да се оправят сами.
Фаун тъкмо предлагаше да изпратят Финч и Бар напред, за да намерят подходящо за нощуване място, когато Аркади ги повика и те се обърнаха. Към малкия керван бавно се приближаваха двама Езерняци. Тримата смушиха конете назад, за да ги пресрещнат. Езерняците вероятно бяха партньори или куриери, реши Фаун. Отдалече човек не можеше да определи по дрехите дали са мъже, или жени, но когато наближиха, тя видя, че са мъж и жена, и двамата млади и високи, косите им бяха сплетени. Жената бе с тъмно кожено палто, разкопчано, защото бе топло, с цепка отзад, за да й е по-лесно да язди. Черната й плитка, дебела колкото ръката на Фаун, подскачаше на всяка крачка. Косата на партньора й стигаше до раменете.
— Страхотна коса — промълви Аркади. Даг също не откъсваше поглед от жената и Фаун се запита дали някой изобщо забелязва мъжа.
— Това палто ми е познато! — Даг се изправи на стремената и се вгледа по-внимателно. — Възможно ли е? — Вдигна ръка към устата си и се провикна: — Сумак?