— Май не е обвързана.
— Не е.
— Сгодена ли е?
— Не, доколкото знам.
— Интересно защо. Да не би да се е случило нещо в миналото?
— Поне не е казала. Имаше сериозни ухажори. Омба ги наричаше Опашката от мъже.
Даг долови объркването на Аркади.
Много му се искаше да се пошегува с него, но обясни сериозно:
— Имаш невероятен усет за хората. Ако успееш да разбереш какво става, родът Редуинг ще ти е безкрайно благодарен. Ходил съм на патрул с нея веднъж или два пъти. Не мрази мъжете, не предпочита момичета. Истина е, че първите й ухажори бяха прогонени от Дар, но те не бяха за нея. След това престана да ги показва.
— Естествено.
— Семейството й отдавна престана да се тревожи, че ще допусне грешка. Сега вече се питат дали не е било по-добре да допусне грешка, отколкото да стои така.
— Тя е много по-голяма загадка, отколкото човек предполага.
— Така е.
— Доста прилича на чичо си в това отношение.
След тези думи Аркади се отдалечи.
Даг остана загледан след него. „Много интересно!“
15.
На зазоряване се разрази буря и сложи край на приятното сухо време. Докато успокоят уплашените животни и съберат разпилените от вятъра по-леки вещи, капнаха. Даг убеди Фаун да се качи в каруцата; двамата с Бар се увиха в непромокаемите плащове, които им беше ушила на „Завръщане“.
Фаун не знаеше дали да се чуди, или не, че Сумак и партньорът й предпочетоха да тръгнат с тях „само до сала“. Сумак яздеше между Даг и Аркади и си говореше с чичо си в промеждутъците, когато спираше да вали — двамата имаха много да наваксват. През повечето време Аркади мълчеше, но цял ден не седна на капрата при Кала, за да поднови уроците с нея. Бар и Рейз яздеха малко зад тях, забравени и пренебрегнати. Когато вечерта спряха, за да направят лагер, не се наложи да спят на мократа земя, защото Финч и Индиго намериха някакъв обор, който собственикът предоставяше на пътниците. Покривът течеше, старите греди скърцаха под напора на вятъра, но бе по-добре, отколкото да са на открито.
По обед на следващия ден облаците се разкъсаха и отново стана горещо. Бяха в самия край на долината Хардбойл. Реката пролъскваше между клоните на дърветата и от нея се вдигаше пара. Докато напредваха бавно по калния път, Фаун за пръв път видя град Мътън Хаш, където беше салът, а след това и самия сал, който се движеше от единия до другия бряг на въжета. Всъщност два сала се движеха успоредно и когато единият се приближаваше, другият се отдалечаваше.
Реката се оказа по-широка, отколкото предполагаше Фаун, почти половин миля, а Мътън Хаш беше най-голямото селище, в което влизаха от седмици — не просто село, а крайречен град. Когато наближиха, тя видя корабостроителници, складове, хотели, конюшни, пивоварни, пекарни, ковачници, кожарски работилници, продавачи на коне и всичко това й се стори много познато. Когато наближиха брега, видя десетки подредени една до друга лодки. Освен местните каруци, ездачи и хората, тръгнали пеша, се оказа, че керванът с четирийсетте мулета, които пренасяха чай, отново ги е изпреварил.
Не беше никак чудно, че има такава навалица, тъй като улицата до сала беше пълна със сергии, на които се предлагаха храни, напитки и всевъзможни стоки. Фаун се изправи на стремената и подуши: пайове с месо, сладкиши, бира и подсладен чай. Звуците бяха най-разнообразни; някой свиреше на цигулка съвсем като Бери — бърза и много приятна мелодия. Цигуларят подхвана стара песен и музиката се понесе, ту се извисяваше, ту притихваше и на Фаун много й хареса. Подкара Сврачка напред.
Цигуларката се оказа висока слаба жена, застанала на един пън край пътя; русата й коса бе прибрана на опашка и блестеше на слънцето…
— Бери! — писна удивената Фаун.
Бери вдигна поглед и се ухили над главите на събралите се слушатели, пое си дъх и вдигна лъка за поздрав, а след това продължи. Не беше толкова изненадана, колкото очакваше Фаун. Хоторн бе седнал в краката й, протегнал безформената филцова шапка на Бо. Когато се обърна и забеляза Фаун, пусна шапката пред тактуващия крак на сестра си и тръгна към нея. Докато се промъкне, тя вече беше слязла от седлото и го прегърна радостно, а той не я отблъсна като срамежливо момче. „Богове, станал е по-висок от мен!“
— Какво правите тук? — попита Фаун.
— Може да се каже, че ви чакаме. По-точно чакаме Уит да престане да се разправя с кервана си.