— Ако я намериш някъде, без да знаеш какво представлява, какво ще си помислиш за обработката на метала?
— Ами… образът на рака е доста сполучлив, а пък буквите са дребни, но се четат. — Аркади присви очи. — Монетен двор Силвър Шоулс Сити. Да се докара тази кръгла форма е по-трудно, отколкото изглежда.
— Така е. Когато посетихме монетния двор в Силвър Шоулс, тогава пътувахме на „Завръщане“, видяхме машина, която прави стотици такива монети. Всяка от тях е произведение на изкуството. Десетки хиляди се превръщат във фермерска магия.
Аркади изви вежди и Даг продължи:
— Те са спомени за търговия или положен труд, които пъхваш в джоба си и можеш да ги пренесеш до другия край на континента. Те движат нещата. С усета си за същност мога да повикам коня си дори да е на цяла миля. Ако имат достатъчно монети, хората от Силвър Шоулс могат да си поръчат керван с четирийсет мулета, които пренасят чай, дори да са на осемстотин мили. А благодарение на същността и сложността си един голям крайречен град като Силвър Шоулс твори нещата по свой си начин.
— Да не би да приемаш фермерския град като творение? — попита Бар и намръщи недоумяващо чело.
— Точно така.
— Ами Езерняшкият лагер?
— Той също.
Аркади понечи да върне монетата и Даг се ухили.
— Задръж я. Там, откъдето идва, има още много. — Той замълча за момент и усмивката му се стопи. — А сега си представи как в град като Силвър Шоулс или Трипойнт започват да произвеждат такива лъкове като монети и ги дадат в ръцете на хиляди фермери като тези, които познаваме. А сега си представи какво ще стане, ако въпросните момчета с техните лъкове попаднат в лапите на злина. Богове, дори не е необходимо да си представяш. Миналата година видях как Езерняците от Рейнтрий бягат, подгонени от фермери, които нито бяха добре организирани като тях, нито толкова добре въоръжени. Злината беше пуснала омаяните поробени фермери да плъзнат, тъй като не знаеше как да се справи с тях, но щеше да се научи, ако й бяхме дали повече време.
Сумак се обърна към него. Очите й бяха спокойни и много умни.
— Хм. Значи си имал нещо наум, когато си напуснал Хикори. Не е било единствено заради начина, по който роднините са се отнесли към булката ти, така ли, чичо Даг?
Аркади трепна, когато чу тези думи, стисна устни и се заслуша в разговора.
— Не го научих от татко — продължи Сумак. — Той даде ясно да се разбере, че си й отдал сърцето си. Единствено Феърболт намекна, че има още нещо. Също и Мари.
— С Феърболт говорихме надълго и нашироко за проблема, преди да замина — отвърна Даг. — Той разбра. Светът около нас се променя, така че не можем да гледаме отстрани. Да намерим нов баланс не е работа за един човек, но някой трябваше да положи началото. — Той си пое дълбоко дъх. — Не знам дали постъпвам правилно, но знам, че съм се отправил в добрата посока.
Рейз не бе казал и дума, но поне слушаше. Това бе достатъчно.
Дървесните жаби тук бяха невероятно шумни, отбеляза Даг, докато завиваше към хамбара, за да обиколи, преди да си легне. Спря, когато над гласовете им чу подвикването на Уит.
— Чакай, Даг.
Младежът носеше фенер и наклонил глава на една страна, слушаше жабешкия хор.
— Идва ми да си натъпча ушите с памук. Доволен съм, че не ми се налагаше да ухажвам Бери, докато голият ми задник кисне в някоя локва и се надвиквам с останалите, докато тя не се смили над мен.
Даг потисна смеха си.
— Много живо го описа! Може би затова женските жаби сами избират половинките си. За да ги накарат да млъкнат.
— Може би.
Даг отново пое напред, но спря, понеже Уит се обади отново:
— Даг, не ти ли се струва, че Фаун е малко напрегната? Обикновено е по-весела.
Даг се обърна стреснато.
— Така ли ти се струва? Нали всеки ден ми е пред очите, може да не съм забелязал. А пък същността й е толкова ярка заради промените, че прикрива всичко останало. Мислех си, че се държи, но щом казваш…
— Какви промени? — Уит се намръщи.
— Значи още не ти е казала?
— Какво да ми каже?
— Ами… — Даг прецени, че има право да съобщи новината.
— Чакаме дете. — Щеше ли да предизвика съдбата, ако кажеше „първото ни дете“? — В началото на зимата. Фаун казва, че ще е около моя рожден ден, но според мен това е доста рано.
Уит отстъпи крачка назад и зяпна, след това се разсмя.
— Браво! Ще стана вуйчо! А Бери ще е вуйна. Леле! Нямам търпение да им кажа вкъщи. — Черните му вежди се свъсиха. — Чакай малко. Ами онези номера, които ми каза, преди двамата с Бери да се оженим, за да се поотложат нещата?