— Така е по-практично — рече Фаун.
— Хм — намръщи се Уит. — Какви неща научава човек, когато пътува. Може и аз да пробвам у дома.
След като Даг обясни какво ги очаква, фермерите се подготвиха за първата планинска стръмнина. На сутринта свалиха багажа от товарните животни и ги впрегнаха, а след това свалиха и някои неща от каруцата. Оставиха Бо в ниското да пази разтоварения багаж, защото все още не се бе възстановил напълно след раната в корема, а Ход остана да пази Бо. Планът им бе да стигнат върха до обед, да изпратят момчетата обратно с част от животните и да направят лагер за през нощта. Останалата част от групата щеше да си почине, докато другите пристигнеха на следващия ден, след това да продължат със също толкова тежкото спускане. Следваха четири дни сравнително лесен преход през дълга долина, преди отново да повторят изморителното изкачване.
Всичко вървеше по план до средата на склона, когато друга каруца блокира пътя.
Даг и Индиго първи попаднаха на странната гледка: впряг от три мулета и хърбав кон, целите потни и напълно изтощени. Едно от мулетата бе паднало на колене, оплело се в юздите. До него бе коленичила жена и плачеше, заровила лице в ръцете си.
Груб немощен глас от каруцата не спираше да нарежда:
— Подпали му опашката! Да се научи!
— Госпожо, какво правите с горкото животно? — попита вбесеният Индиго.
Тя вдигна мокрото си зачервено лице, по което бяха полепнали кичури коса. Беше между двайсет и трийсет, блузата й бе подгизнала от пот, полата й беше мръсна.
— Падна и не иска да стане.
— Виждам — отвърна Индиго. — Ако сте изкарали дотук с тези добичета, да знаете, че са напълно изтощени. Вие сте луда, след като се опитвате да изкачите планината сама с този впряг. Нашата каруца има пет чифта и едва теглят.
— Нямаме други. Едното муле издъхна преди дни, затова впрегнахме коня. Трябва да стигнем горе. Нямаме нищо друго…
— С кого говориш, Вайо? — прозвуча отново грубият мъжки глас. — Да не си посмяла да разговаряш с непознати…
Изпод брезента се чу рев на дете.
Даг с нежелание разтвори усета си за същност тъкмо когато един мъж се показа на капрата. Лицето му бе смъртнобледо, ръцете му трепереха. Погледна ги с подозрение. Вътре имаше и две деца. Момиченцето, също болно, лежеше на сламеник. Момченцето бе още почти бебе, завързано здраво, за да не падне, и се дърпаше, за да се освободи. Сигурно то плачеше одеве и щеше да ревне отново.
Жената вдигна поглед към Даг и се сви.
— Граус, помогни ми, тук има един Езерняк!
— Къде? Какво? — Мъжът тъкмо се бе отпуснал вътре, но изпълзя отново и размаха копие за мечки. — Махай се! Няма да ти дадем костите си!
— Този да не би да е луд? — попита Индиго.
— Има треска — обясни Даг. Но бе възможно и да е луд. Даг дръпна Копърхед извън обсега на копието и се провикна към каруцата на Сейдж, спряла по средата на пътя. — Фаун! Бери! Имам нужда от вас.
Двете жени припнаха напред, видяха какво става, а Даг се отдръпна още, за да не притеснява повече непознатите. Вайо се разрида, когато видя женски лица. Мъжът се отпусна на колене зад капрата, но така и не пусна копието, което едва имаше сили да държи. Фаун говореше тихо, Бери задаваше въпроси и много скоро истината излезе наяве.
Семейство Басуд бяха бедняци от някакво село на юг от Хардбойл. Бяха тръгнали с надеждата да получат земя в Олеана. Сейдж и Финч оставиха животните и се приближиха тъкмо навреме, за да научат най-тъжната част от историята. Фаун погледна багажа в каруцата и каза:
— Че вие не носите почти нищо. Там има плодородна земя, но през по-голямата част от годината пада яка работа, да не говорим, че земята няма да започне да ви изхранва веднага. Ако сте близо до долината на Грейс, можете да си намерите работа и да посъберете малко пари.
— Нали точно от такъв живот избягахме! — отвърна Вайо.
Граус се надигна.
— Не се връщам. Няма да търпя да ме унижават и да ми се подиграват.
— След като не можеш да станеш, а не искаш да се върнеш — заговори Бери, бивш капитан на лодка, въпреки че никой не би предположил това по миловидното й лице и русата й коса, — ще трябва да гладувате на този хълм. Така поне ще си спестите усилията. Само недейте да палите опашката на нещастното животно. То не е в състояние да ви изтегли нагоре.
— Най-добре да обърнете още сега — предложи Даг, макар никак да не му се искаше да привлича вниманието към себе си, но трябваше да подкрепи Бери. — Дори да стигнете до върха, има още две изкачвания, които са същите. Няма да издържите.
— Освен това трябва да преместите каруцата, за да могат да минават другите — заяви Бери.