— Ясно ми е. — Най-сетне блестящите й очи станаха сериозни. — Двамата си поговорихме.
— Поговорихте ли си? — Даг се опита да си представи как Аркади води разговор. Не успя. — За какво?
— За много неща. Първо, за нещата, които ни свързват.
— Какво например? — полюбопитства Даг. Очевидно двамата не бяха чак толкова различни.
Тя отново се усмихна.
— Няма да ти кажа. Но си прав за едно — този човек е изключителен.
Даг прочисти гърлото си.
— А той… хм… каза ли ти за първия си брак?
— С Брина ли? А, да, още преди дни.
— Така ли? — слиса се Даг. — Една седмица не е много време да се промениш, след като петнайсет години си избягвал… онова, което си избягвал.
— Да, началото за мен идва по-късно. Той се тревожи, че проблемите им с Брина могат да се повторят. Според него не бива да се обвързваме, преди да сме сигурни, че нещата ще потръгнат. Така няма да се наложи да напусна патрула и да преобърна живота си за едното нищо. Но и двамата ще се радваме, ако ни дадеш благословията си.
Не че благословията му струваше нещо, но на Даг му трябваха няколко секунди, за да премисли. Представи си как казва: „Да, разбира се, Аркади, направи дете на племенницата ми! Семейството ще подскочи от радост!“ Може би наистина щяха да се зарадват.
— Вече е време — продължи простичко Сумак. — След петнайсет години, през които съм премислила добре какво не искам, не ми трябва много време, за да съм наясно какво правя. Въпреки че не съм била в подобна ситуация досега. На вас с Фаун колко време ви отне, докато разберете, че сте един за друг?
— Ами… няколко седмици. — Реши, че е по-добре да бъде честен. — Всъщност два дни. Няколкото седмици бяха, за да съберем кураж.
Тя се усмихна хитро.
— Ясно. — Пое дълбоко дъх. — Когато бях на двайсет, знаех всичко за бъдещето си. Сега вече не знам нищичко. Знам обаче, че партньорът ти ще замине на север, когато замина и аз. Така че можеш да ми благодариш.
— Благодаря ти, Сумак — рече доволно Даг. След това заговори по-спокойно: — Пожелавам ви всичкото щастие на света.
Тя се усмихна и той се учуди, че това сериозно лице може да бъде толкова нежно.
Сумак се оказа права за намеренията на Аркади.
Нийта обаче не се отказа и заяви, че няма да си тръгне, отчасти защото Ремо бе обхванат от вълнение и тревога заради Бар. Тавия през повечето време си мълчеше. Само че когато керванът пое отново по Северния път, вече бяха двайсет и трима и разполагаха с достатъчно коне и мулета. Така поне нямаше да се превърнат в лесна плячка на бандитите.
В продължение на три дни от двете страни на пътя се издигаха високи ридове, обрасли в зеленина, която скриваше небето. Тук не живееха много хора. По равните места се мяркаха бедни барачки, чиито обитатели едва свързваха двата края, като осигуряваха необходимата за пътниците храна. Граус се възстановяваше от треската и вече бе поел юздите, оглеждаше жадно земята, но бе ясно, че всяка долина е вече заета.
Уит забеляза, че сестра му носи на врата си ореха подарък за рождения си ден. Даг се притесняваше, че ще трябва да го убеждава да е следващото му опитно зайче, но младежът се съгласи с радост. Отначало патрулният мислеше да намерят някое закътано място, след това си припомни как бе постъпил с Крейн, когато зареди първия си споделящ нож. Споменът го притесни: не му беше приятно да върши сложни операции със същността си пред публика, но спътниците му бяха очаровани и приятелски настроени. Припомни си собствените си думи: „Използвай всеки случай да се сприятелиш и да обучаваш хората“.
Същата вечер, докато бяха около огъня, Даг се зае със следващата си задача. През първите няколко минути се разправяха чия коса да заеме Уит, защото къдриците му бяха твърди къси — на сестра си или на съпругата си. Накрая се спряха на косата на Бери. Тя се намръщи, когато Фаун клъцна дебел кичур. Дебелите пръсти на Уит нямаше да успеят да сплетат връвта, още повече че от кръвта му тя стана хлъзгава. Всички се събраха, като Езерняците се бяха ококорили дори повече от фермерите, когато Даг седна на един дънер зад Уит и му помогна да вплете същността си в сплетената коса.
— Значи така са направили брачните си върви! — измърмори Тавия. Индиго наблюдаваше очарован и потриваше пръсти, сякаш го измъчваше някакъв стар спомен.
Даг носеше малката кесия с орехи още от езерото Хикори, пъхната на дъното на дисагите и напълно забравена по време на пътуването по реката. Сега взе един, завъртя го между пръстите си и усети тръпка при спомена за дома. Вдигна поглед към Сумак, която го наблюдаваше над рамото на Аркади, и й се усмихна. Всеки орех с твърда черупка можеше да поеме зареждането, но Даг се радваше, че разполага тъкмо с тези.