— Вярно ли е, че кройдънският дук и дукесата са отседнали в хотела?
— Точно така, господине.
— Предполагам, че на такива посетители им предоставят по-специални стаи. — Ключаря се усмихна сърдечно. — Не като за нас, простите хорица.
— Да, господине. Дукът и дукесата са настанени в президентския апартамент.
— О, така ли? На кой етаж?
— На деветия.
Ключаря отметна наум „първата точка“ от замисления план и слезе на осмия етаж, където се намираше неговата стая.
Съгласно втората точка трябваше да уточни номера на апартамента. Това се оказа доста лесно. Достатъчно беше да се качи на горния етаж по служебното стълбище и да се поразходи наоколо. Двойно тапицираните с кожа врати със златни лилии оповестяваха местоположението на президентския апартамент. Ключаря запомни номера — 973–7.
Още веднъж слезе до фоайето, този път за една привидно безцелна разходка покрай рецепцията. От бързата проверка със зоркия си поглед забеляза, че ключът на апартамент 973–7, както и ключовете за повечето стаи на останалите плебеи, стоеше в най-обикновена клетка на таблото и сега си бе на мястото.
Би било грешка да помоли веднага за ключа. Ключаря седна да почака и позяпа наоколо. Предпазните мерки се оказаха съвсем уместни.
След няколко минути наблюдение стана ясно, че хотелът е нащрек. В сравнение с обичайното, не особено строго предаване на ключовете, днес администраторите бяха доста предпазливи. Когато гостите искаха ключовете си, администраторът питаше за името и сравняваше отговора в регистрационната книга. Несъмнено вече бе съобщено, съобрази Ключаря, за сполучливия му удар, който беше направил рано сутринта, и в резултат на това бяха предприети допълнителни мерки за сигурност.
Ледените тръпки на страха му напомниха за вероятните последици: полицията на Ню Орлийнс сигурно вече е нащрек и само след няколко часа би започнала поименното му издирване. Ако трябваше наистина да вярва на сутрешния вестник, инцидентът с колата, прегазила майката и дъщерята преди две вечери, все още задържаше вниманието на по-голяма част от полицейския апарат на града. Но в управлението сигурно щеше да се намери някой, който да отдели малко време, за да изпрати запитване по телекса до ФБР. Припомняйки си отново ужасната цена на поредното задържане в затвора, Ключаря се изправи пред изкушението да действува предпазливо, като напусне хотела и веднага се изнесе от града. Обзе го нерешителност. Все пак той отхвърли съмненията и се утеши със спомена за сутрешния сполучлив удар, който беше добро знамение.
След известно време очакванията му бяха възнаградени. Един от администраторите, младеж с руса вълниста коса, се оказа неуверен и малко изнервен. Ключаря прецени, че е новак в професията.
Присъствието на младия човек предлагаше известна възможност, макар че реализирането й, както реши Ключаря, щеше да бъде несигурно и рисковано. Но може би както останалите събития през деня, така и тази възможност бе също знамение. Все пак той се реши да опита с помощта на изпитаната в практиката техника.
Подготовката би му отнела най-малко час. И тъй като следобедът преваляше, трябваше да бъде готов преди тръгването на младия човек. Ключаря напусна веднага хотела и се запъти към универсалния магазин „Мезон Бланш“ на „Канал стрийт“.
Използувайки пестеливо парите си, той напазарува евтини, но обемисти неща, предимно детски играчки, и изчака всичко да бъде опаковано в рекламните кутии или увито с хартията на „Мезон Бланш“. Накрая, понесъл грамада от пакети, които едвам удържаше в ръце, той си тръгна от магазина. Отби се и на друго място — в една цветарница, като увенча камарата от пакети с огромна разцъфнала азалия, и се запъти към хотела.
На входа откъм „Каронделит стрийт“ портиерът се забърза да му отвори вратата. Той се усмихна на Ключаря, който едва се забелязваше зад грамадата от пакети и цъфналата азалия.
След като влезе в хотела, Ключаря се позабави, сякаш разглеждаше вътрешните витрини, но всъщност изчакваше благоприятна възможност. Най-напред пред рецепцията трябваше да се посъберат повече хора и, второ, да се появи младият администратор, когото беше забелязал преди това. И едното, и другото станаха почти едновременно.
Напрегнат и с разтуптяно сърце, Ключаря се приближи до рецепцията.
Беше трети поред на опашката при младия човек с русата вълниста коса. След миг пред него остана само една жена на средна възраст, която си получи ключа, след като си каза името. Тя се канеше да си тръгне, но се сети да попита как трябва да постъпи с преадресираната поща. Стори му се, че въпросите й са нескончаеми, а отговорите на младия администратор неуверени. Обхванат от безпокойство, Ключаря забеляза, че опашката започва да оредява. Ето и другият администратор се освободи и погледна към него. Ключаря избегна погледа му, като тихичко се помоли разговорът пред него най-сетне да приключи.