Питър плати за таксито и се приближи към желязната решетъчна врата, която плавно се отвори. През дърветата и затревените площи лъкатушеше алея, застлана с едновремешни червени тухли. Макар че все още не се беше здрачило, от двете страни на алеята до къщата горяха два високи фенера. Той се бе приближил до стъпалата на терасата, когато бравата тежко изщрака и двете крила на вратата се разтвориха. На широкия портал стоеше Марша. Тя го изчака да се изкачи на терасата и тръгна към него.
Беше цялата в бяло — с елегантна тясна рокля, върху която рязко се открояваха гарваночерните й коси. Повече от всякога Питър усети привлекателната сила на момичето и жената у нея.
— Добре дошъл! — поздрави го радостно Марша.
— Благодаря! — той направи широк жест с ръка. — Все още не мога да се опомня.
— Всички са така — отвърна тя, като го хвана под ръка. — Но преди да се е стъмнило, ще ви предложа да направим официална обиколка из дома на фамилия Прейскът.
Те се върнаха по стълбата и прекосиха поляната с килим от мека трева. Марша застана близо до него. През ръкава на сакото си той усети топлото присъствие на тялото й. Върховете на пръстите й леко докоснаха китката му. Лъхна го нежно ухание, примесено с аромата на маслиновите дръвчета.
От тази страна на поляната се откриваше още по-внушителна гледка към къщата.
— Къщата е построена от един френски благородник, който обичал удоволствията — каза Марша. — Някъде през четиридесетте години на миналия век. Той харесвал древногръцката архитектура, безгрижния смях на робите и любовницата си, която трябвало да му бъде подръка. Затова и построил допълнителното крило. Баща ми построи пък другото. Той предпочита всичко да бъде балансирано — както счетоводните сметки, така и архитектурата.
— Това да не би да е нов стил екскурзоводство? Факти, примесени с философия!
— О, имам си достатъчно от едното и от другото. Искате ли още факти? Тогава погледнете покрива — и двамата извърнаха очи нагоре. — Както виждате, той се извисява над горната галерия. Повечето от старите големи къщи тук са построени в този характерен за Луизиана древногръцки стил, съобразен с местния климат, като по този начин покривът пази сянка и прохлада. Много пъти галерията е била най-обитаемата част от жилището. Там се събира цялото семейство, хората разговарят и общуват.
— „Домът и семейството са достойно изживяния живот във форма, която доставя едновременно смисъл и удовлетворение.“
— Кой е казал това?
— Аристотел.
Марша кимна.
— Той би харесал галерията — спря и се замисли. — Баща ми свърши доста голяма довършителна работа. Сега къщата изглежда много по-добре, но ние не можем да се възползваме от това.
— Навярно тук много ви харесва?
— Не, мразя тази къща — каза Марша. — Мразя я, откакто се помня.
Тоя я погледна учудено.
— И нямаше да е така, ако идвах тук, за да я разгледам заедно с другите туристи, които плащат по петдесет цента за една обиколка, когато отваряме къщата за Пролетната фиеста. И аз бих я харесвала, защото обичам старинните неща. Но не и да живееш тук постоянно и при това сама в нощния мрак.
— Вече се стъмва — напомни той.
— Виждам — отвърна тя. — Но сега не съм сама. Вие сте с мен и това е нещо съвсем друго.
Те прекосиха обратно поляната и едва тогава той усети колко е тихо наоколо.
— Няма ли да липсвате на другите гости? Тя го стрелна с лукав поглед.
— Какви други гости?
— Но вие ми казахте, че…
— Аз казах, че ще дам вечеря, което и ще направя. На вас. Но ако ви притеснява отсъствието на някаква компания, трябва да ви кажа, че Ана е тук.
Влязоха в къщата. Във високите помещения беше тъмно и прохладно. Застанала в дъното на стаята, една дребна, възрастна жена, облечена в черно, усмихнато им кимна.
— Аз разказах на Ана за вас — каза Марша — и тя е съгласна. Баща ми напълно й вярва, така че всичко е наред. А пък и Бен също е тук.
Появи се един прислужник негър, който безшумно ги последва в малък кабинет, чийто стени бяха покрити с книги. Той донесе от един шкаф поднос с гарафа и чаши за шери. Марша направи отрицателен знак с глава, а Питър се съгласи да му налеят една чаша, от която замислено отпи. Настанила се на едно канапе, Марша го прикани с жест да седне до нея.
— Често ли сте сама тук! — попита той.
— Баща ми се отбива тук между пътуванията си. Само че тези пътувания стават все по-дълги, а престоят му по-кратък. Всъщност бих искала да живея в някое грозно модерно бунгало, но в него да има живот.
— Интересно дали бихте направила това наистина?
— Сигурна съм, че ще го направя — отвърна твърдо Марша. — Стига да живея с някого, когото истински обичам. А може и в хотел. Управителите нали разполагат с апартамент на последния етаж на хотела?