Питър я погледна сепнато и видя, че се усмихва.
Миг по-късно прислужникът обяви тихо, че вечерята е сервирана.
В съседната стая беше подредена кръгла маса за двама. Запалена свещ хвърляше отблясъци върху покривката и ламперията по стените. От черната мраморна лавица при камината го гледаше портретът на някакъв строг родоначалник и на Питър му се стори, че той критично го проучва.
— Не се притеснявайте от дядо ми — каза Марша, когато седнаха на масата. — Той се мръщи на мен. Разбирате ли, навремето писал в дневника си, че има намерение да основе династия, но аз останах последната му слаба надежда.
Докато вечеряха и негърът незабележимо им прислужваше, те започнаха да разговарят по-свободно. Храната беше великолепна — основното ястие бе превъзходно приготвена Джамбалая и бе последвано от крем-брюле с приятен аромат. Макар в началото да бе обзет от опасения, Питър разбра, че сега изпитва истинско удовлетворение. Времето минаваше и Марша му изглеждаше по-жива и очарователна, а той се чувствуваше по-свободно в нейната компания. Няма нищо чудно, помисли си той, все пак разликата в годините не е толкова голяма. И на светлината на свещта, в полумрака на старинната стая, той отново усети изключителната й красота.
Навярно много отдавна френският благородник, който бе построил тази голяма къща, също е вечерял тук насаме с любовницата си. Но дали това не му хрумна под влияние на чара, с който обстановката го беше пленила?
На края на вечерята Марша каза:
— Ще пием кафе в галерията.
Той издърпа стола й и тя бързо стана, като отново го улови импулсивно за ръка. Със задоволство той се остави да го поведе към хола и оттам по широката вита стълба. Горе прекосиха просторен коридор, изписан с мъждиво осветени фрески и оттам излязоха към отворената галерия, която видяха преди това от потъналата в мрак градина.
Върху плетена маса бяха поставени малки чаши и сребърен сервиз за кафе. Отгоре премигваше газен фенер. Те взеха кафето си и се настаниха на терасата върху подредения с възглавнички диван-люлка, който лениво се поклати, щом седнаха. Обгърна ги приятната прохлада на нощния въздух, раздвижван от време на време от лекия полъх на бриза. От градината се носеше сънният припев на насекомите, а през две преки от тях достигаше приглушеният шум на уличното движение по авеню „Сейнт Чарлз“. Той усещаше присъствието на Марша, притихнала до него.
— Защо така изведнъж се умълчахте? — смъмри я Питър.
— Ами, така. Чудя се как да ви кажа нещо.
— Опитайте направо. Понякога се получава.
— Добре — гласът й пресекна. — Аз реших, че искам да се омъжа за вас.
Стори му се, че времето замря, но всъщност бяха минали няколко секунди, през които остана неподвижен и дори лекото поклащане на люлката спря. Накрая остави внимателно чашата си.
Марша се закашля, после кашлицата й премина в нервен смях.
— Ако искате да избягате, стълбите са там.
— Не — каза той. — Ако реша да избягам, никога няма да разбера защо ми казахте това преди малко.
— И аз самата не мога да разбера — Марша се загледа право пред себе си в нощната тъмнина, полуизвърнала лице встрани. Той почувствува, че тя трепери. — Всъщност изведнъж ми се прииска да ви го кажа. Сигурна съм, че щях да го направя.
Питър разбра, че каквото и да отговореше на това импулсивно момиче, думите му на всяка цена трябваше да бъдат изпълнени с нежност и загриженост. С притеснение усети, че гърлото му се присви от нервен спазъм. Някак досадно в паметта му изплуваха думите, които Кристин му беше казала сутринта: „Малката госпожица Прейскът е толкова дете, колкото котенцето прилича на тигър. Но си мисля, че ще бъде много приятно на един мъж да бъде изяден.“ Разбира се, това беше незаслужена, дори язвителна забележка. Но наистина Марша не беше дете и не трябваше да се отнася с нея като с дете.
— Марша, вие твърде малко ме познавате, а и аз вас.
— Вярвате ли в инстинкта?
— До известна степен.
— Аз ви почувствувах инстинктивно. Още от самото начало — гласът й първоначално потрепера, но после се овладя. — Инстинктът ми рядко ме е лъгал досега.
— И за Станли Диксън и Лайл Дюмер ли не се излъгахте? — напомни й той предпазливо.
— Да и тогава инстинктът не ме подведе. Само че не се вслушах в него — това е. Но сега ще се вслушам.
— Но инстинктът може и да мами.
— Винаги можете да се измамите, дори когато чакате много дълго — Марша се извърна към него и го погледна. Очите и настойчиво търсеха неговите и той почувствува както никога досега силата на характера й. — Баща ми и майка ми са се познавали от петнайсет години, преди да се оженят. Веднъж майка ми бе споделила, че според всичките им познати те щели да бъдат съвършено семейство. Но се получи тъкмо обратното. Аз знам това, защото се оказах между тях, в средата.