Той замълча, без да знае какво да отговори.
— От това си извадих поука. И не само от това. Нали видяхте Ана тази вечер?
— Да.
— На седемнайсет години я принудили да се омъжи за човек, когото била срещнала само веднъж. Това било един вид семеен договор. По онова време много често постъпвали така.
— Продължавайте — каза той, гледайки я право в лицето.
— Преди сватбата Ана плакала цяла нощ. Но въпреки това я омъжили и тя прекарала заедно с този човек четиридесет и шест години. Мъжът й умря миналата година. Живееха тук при нас. Той беше най-милият, най-добрият човек, когото познавах. Ако някога е съществувало най-добро семейство, това бе тяхното.
Той се поколеба, тъй като не желаеше да взема надмощие в спора, но все пак възрази:
— Но Ана не се е ръководила от инстинкта си. Ако беше постъпила инстинктивно, нямаше да се омъжи.
— Знам. Просто искам да ви кажа, че няма никаква гаранция, така че инстинктът може също да се окаже добро средство — Марша замълча, а после добави: — Зная, че след време мога да ви накарам да ме заобичате.
Макар и да бе безсмислено, той почувствува, че го обхваща внезапно вълнение. Това беше, разбира се, абсурдна идея; плод на романтичното въображение на едно момиче. На него, който се беше напатил от такива романтични увлечения в миналото, всичко му беше добре познато. Но дали бе така? Дали всяка ситуация беше последица на предишните събития? Дали предложението на Марша бе толкова фантастично? Внезапно му хрумна нелогичното предположение, че Марша навярно говори самата истина.
Запита се как би реагирал отсъствуващият Марк Прейскът.
— Ако си мислите за баща ми…
— Как се досетихте? — попита той сепнато.
— Ами започвам вече да ви опознавам.
Той си пое дълбоко дъх, сякаш вдишваше разреден въздух.
— Та какво за баща ви?
— Очаквам, че първоначално ще се разтревожи и вероятно ще долети тук набързо. Нямам нищо против това — Марша се усмихна. — Но той винаги се вслушва в разумните доводи и аз съм сигурна, че ще успея да го убедя. Освен това вие ще му допаднете. Познавам хората, които най-много харесва, и вие сте от този тип.
— Хубаво — отвърна той, без да знае дали да приеме всичко от забавната му страна, или да бъде сериозен. — Това все пак е една облекчение.
— Има още нещо. За мен то не е важно, но е от значение за него. Разбирате ли, аз съм сигурна, а и баща ми ще се убеди, че един ден вие ще завоювате големи успехи в бизнеса с хотелите и може би ще притежавате и собствен хотел. Това мене не ме интересува. Аз искам само вас — довърши тя задъхано.
— Марша — каза нежно Питър, — аз… аз просто не зная какво да отговоря.
Настъпи тишина, в която Питър усети как увереността напуска Марша. Сякаш доскорошната й самоувереност се крепеше на скрити волеви резерви, които я бяха изоставили, а заедно с тях се бе стопила и смелостта й. С тъничък неуверен глас тя подхвърли:
— Намирате ме глупава. По-добре така кажете и да свършим с това.
— Не, не смятам, че сте глупава — увери я той. — Ако повечето хора, а и аз самият, бяха така честни като вас…
— Искате да кажете, че не възразявате?
— Далеч съм от мисълта да възразявам. Аз съм трогнат и поразен от вас.
— Тогава не говорете повече! — Марша скочи на крака и протегна ръце към него. Той се изправи, взе ръцете й и пръстите им се преплетоха. Тя беше в състояние да превъзмогне всяка неувереност, дори и да изпитваше все още съмнения: — Тогава вървете си и помислете! — настоя Марша. И мислете, мислете, мислете! И най-вече за мен!
— Би било трудно да не мисля за вас — отвърна искрено той.
Тя извърна лице за целувка и той се наведе към нея. Искаше да я целуне по бузата, но тя долепи устни до неговите и когато те се срещнаха, ръцете й силно го обгърнаха. Някъде дълбоко в паметта му просветна малка сигнална лампичка. Тялото й се притисна към него и Питър усети пронизваща тръпка. Дъхът й го омая. Той пое аромата на парфюма й. В този миг можеше да я възприема само като жена. Почувствува, че по тялото му се разлива приятна възбуда и сетивата му изпаднаха в унес. Сигналната лампичка угасна. Успя само да си спомни: „Малката госпожица Прейскът… ще бъде много приятно на един мъж да бъде изяден.“
Той се отдръпна решително. Улови ръцете й и отсече:
— Трябва да вървя.
Тя излезе с него на терасата. Ръката му милваше косата й.