Като чу, че стъпките утихват, той прибра инструментите и материалите в книжния плик и сложи в него по-големите парчета от счупения фар. После остави плика настрана, за да го прибере по-късно.
Когато бе тръгнал нагоре, бе забелязал на долния етаж килера на чистачката. Спусна се по наклона и тръгна натам.
Както очакваше, вътре намери всякакви инструменти за почистване, от които си избра една метла, лопата и кофа. В кофата сипа малко топла вода и сложи един парцал. Ослуша се предпазливо за някакви шумове отдолу, изчака да минат две коли и бързо се качи при ягуара на горния етаж.
С метлата внимателно почисти пода около колата. Не трябваше да останат никакви парченца от стъклото, защото полицията можеше да ги сравни с късчетата, намерени при местопроизшествието.
Разполагаше с малко време. Все повече коли се завръщаха в гаража. Докато премиташе пода, спря на два пъти, опасявайки се да не го забележат, а дъхът му секна, когато някаква кола спря на същия етаж, на една от съседните стоянки. За щастие монтьорът не си направи труда да се огледа, но това послужи за предупреждение, че трябваше да побърза. Ако някой го забележеше и дойдеше при него, щяха да последват любопитни въпроси, а разговорът после да се предаде на долния етаж. Обяснението, което Огилви даде на нощния контрольор, сега би прозвучало съвсем неубедително. А освен това вероятността да избяга незабелязано на север можеше да се осъществи само ако остави подир себе си възможно по-малко следи.
Трябваше да свърши още нещо. Натопи парцала в топлата вода и старателно избърса повредения калник на ягуара и околната повърхност. Когато изстиска парцала, водата стана кафява. Огледа внимателно работата си и изръмжа. Сега, каквото и да става, по колата вече нямаше засъхнала кръв.
След десет минути, плувнал в пот от положените усилия, той се върна в централното здание на хотела. Отиде направо в кабинета си, където смяташе да подремне един час, преди да се отправи на дългото си пътуване до Чикаго. Погледна часовника. Беше единайсет и петнайсет.
15
— Бих могъл да ви бъда по-полезен — отбеляза остро Ройъл Едуардс, — ако бях предупреден за какво става въпрос.
Ревизорът на „Сейнт Грегъри“ говореше на двамата мъже, застанали срещу него на другия край на дългата маса в счетоводството. Наоколо бяха пръснати разтворени папки и счетоводни книги и целият отдел, който обикновено тънеше в мрак по това време на нощта, сега беше ярко осветен. Самият Едуардс бе запалил осветлението преди час, когато въведе двамата посетители направо от апартамента на Уорън Трент на петнайсетия етаж.
Разпорежданията на собственика на хотела бяха твърде ясни: „Тези господа ще прегледат нашите книжа. Вероятно ще работят до утре сутринта. Бих искал да останете с тях. Дайте им всичко, каквото поискат. Не трябва да криете никаква информация.“
Докато получаваше нарежданията, Ройъл Едуардс забеляза, че шефът му изглеждаше много по-радостен от всякога. Ала това му настроение съвсем не успокои ревизора, който беше ядосан, че го измъкнаха от дома му, където се занимаваше с колекцията си от марки, и още повече се раздразни, когато не му гласуваха доверие, за да го осведомят какво става. Освен това бе изпълнен с възмущение, че трябва да работи цяла нощ, тъй като беше един от служителите, които стриктно спазваха работното време от девет до пет.
Разбира се, ревизорът беше наясно, че срокът на ипотеката изтича в петък, както и за присъствието на Къртис О’Кийф в хотела с всичките последици от него. Както можеше да се предположи, посещението на двамата гости бе свързано с двете събития, макар че трудно можеше да се разбере причината за това. Евентуален отговор на загадката можеха да бъдат етикетите върху багажа на двамата посетители, от които ставаше ясно, че са пристигнали в Ню Орлийнс със самолет от Вашингтон. Все пак инстинктът му подсказа, че двамата счетоводители, каквито очевидно бяха, нямат нищо общо с някоя правителствена организация. Е, добре, в крайна сметка щеше да разбере отговора. Въпреки това му беше неприятно да се отнасят с него като с дребен чиновник.
След като не получи отговор на забележката, че бил могъл да им бъде по-полезен, ако разбере повода за посещението им, той отново повтори думите си.
По-възрастният от двамата, налят човек на средна възраст с безизразно лице, взе чашата с кафе и я пресуши.
— Винаги съм казвал, господин Едуардс, че няма нищо по-хубаво от чаша силно кафе. Ама я погледнете повечето хотели — те просто не могат да правят кафе. Но при вас кафето е хубаво. Та затова си мисля, че в хотел като вашия и останалите работи трябва, общо взето, да бъдат наред. Какво ще кажеш, Франк?