— Вие не винаги сте проявявали толкова внимание при влагането на профсъюзните капитали.
Последва мълчание, а после президентът на профсъюза добави меко:
— Някой ден ще съжалявате за тези думи.
Уорън Трент бавно остави слушалката. На съседната маса Алоисиъс Ройс беше разтворил нюйоркските вестници, изпратени по пощата. Той посочи „Хералд Трибюн“ и каза:
— В този са писали повече. В „Таймс“ нищо не видях.
— Във Вашингтон излизат по-късни броеве — каза Уорън Трент и прегледа бегло заглавията на „Хералд Трибюн“ и поместената снимка. На нея беше изобразена вчерашната сцена във фоайето на „Сейнт Грегъри“ с доктор Николас и доктор Инграм в центъра. Допусна, че по-късно ще му се наложи да прочете целия репортаж, но сега нямаше никакво желание за това.
— Желаете ли да сервирам закуската?
Уорън Трент поклати глава.
— Не съм гладен — очите му трепнаха несигурно и срещнаха твърдия поглед на младия негър. — Навярно си мислиш, че получих това, което заслужавам.
— Нещо подобно, струва ми се — замисли се Ройс. — По скоро бих казал, че не можете да приемете времето, в което живеем.
— Дори да си прав, това повече няма да те притеснява. Струва ми се, че от утре мнението ми тук повече няма да се взима под внимание.
— Съжалявам.
— Това означава, че О’Кийф ще поеме управлението — старецът се приближи към прозореца и се загледа навън. Помълча, после внезапно каза: — Предполагам си разбрал какви условия ми предлагат. Между другото ще мога да остана да живея тук.
— Да.
— При това положение като завършиш правния факултет следващия месец, ще трябва да те настаня някъде тук. Макар че би трябвало да те изгоня.
Алоисиъс Ройс се поколеба. В друг случай би отвърнал бързо и рязко, но сега разбра, че това, което стигна до ушите му, е всъщност призивът на един поразен, самотен човек към него да не го изоставя.
Ройс се разтревожи при мисълта, че трябва да вземе решение, и то в близко време. Почти дванайсет години Уорън Трент се беше отнасял към него като към син. Съзнаваше, че ако остане, ще трябва в свободното си време, след задълженията в адвокатската кантора, да поеме незначителните задължения на компаньон и довереник. Животът му съвсем нямаше да е неприятен и все пак се раздвояваше и от други доводи, които му въздействуваха при взимането на решение, дали да остане, или да си отиде.
— Още не съм обмислил всичко — излъга той. — По-добре да си помисля.
Уорън Трент се размисли: всичко наоколо се променяше — от незначителното до голямото и при това съвсем внезапно. Ни най-малко не се съмняваше, че Ройс скоро ще го напусне, така както контролът над „Сейнт Грегъри“ най-накрая му се изплъзна от ръцете. Навярно чувството за самота и обзелото го усещане, че е отстранен от главния поток на житейските събития, бяха нещо обичайно за хората, живели твърде дълго.
— Можеш да излезеш, Алоисиъс — обърна се той към Ройс. — Бих искал да остана за малко сам.
След няколко минути реши да позвъни на Къртис О’Кийф и официално да обяви поражението си.
5
Списание „Тайм“, чиито редактори усещаха сензационните истории, още щом прочетат сутрешните вестници, веднага отбеляза инцидента за нарушаване на гражданските права в „Сейнт Грегъри“.
Те сигнализираха на местния си кореспондент, щатен сътрудник в нюорлийнския вестник „Стейтс Айтъм“, и му наредиха да събере всякакъв материал, до който успее да се добере на място. Предишната нощ в Ню Йорк, веднага щом излезе първият брой на „Хералд Трибюн“ с инцидента, позвъниха и на завеждащ отдела на „Тайм“ в Хюстън, който долетя със сутрешния самолет.
Сега и двамата се бяха затворили с Хърби Чандлър, старши пиколото, в една тясна стаичка на партера. Наричаха я обикновено помещение за пресата, в нея имаше само едно бюро, телефон и закачалка за шапки. Представителят от Хюстън, съобразно служебното си положение, беше заел единствения стол.
Чандлър, почтително съзнавайки щедростта на „Тайм“ към тези, които съдействуват на списанието, докладваше резултатите от разузнавателната си дейност, от която току-що се беше завърнал.
— Проверих как върви събранието на зъболекарите. Провеждат го при закрити врати, та и пиле не може да прехвръкне. Казали са на оберкелнера да не пуска никого освен членовете на асоциацията, дори и съпругите им няма да присъствуват, а на вратата са поставили свои хора, за да проверят поименно влизащите. Преди началото на събранието служителите на хотела трябвало да напуснат залата и вратите да се заключат.