Завеждащият отдела кимна. Енергичният, късо подстриган млад човек на име Куаратън беше интервюирал президента на зъболекарската асоциация, доктор Инграм. Думите на старши пиколото потвърдиха казаното от доктора.
— Ние наистина провеждаме извънредно събрание — бе казал учтиво доктор Инграм. — Това беше решено снощи от нашия изпълнителен комитет, но заседанието ще бъде закрито. Ако зависеше от мен, сине, тогава и ти, и всеки друг би могъл да заповяда. Но колегите ми са на друго мнение. Те смятат, че хората ще могат да говорят по-свободно, ако знаят, че в залата няма журналисти. Та затова допускам, че ще трябва да почакате отвън.
Куаратън, който нямаше намерение да седи отвън, поблагодари учтиво на доктор Инграм. След като бе спечелил за съюзник подкупения Хърби Чандлър, Куаратън имаше идеята да се възползува от изпитаната хитрост, като се вмъкне на събранието, преоблечен в униформата на пиколото. Ала последните сведения на Чандлър показваха, че трябва да промени замисъла си.
— Ами голяма ли е залата — попита Куаратън, — в която ще бъде събранието?
Чандлър кимна.
— Зала „Дофин“, господине. Триста места. Смятат, че ще се поберат в нея.
Журналистът от „Тайм“ се замисли. Всяко събрание, на което присъствуват триста души, очевидно престава да бъде тайно от мига, в който завърши. След това съвсем лесно ще се смеси с излизащите делегати и като се поспре, сякаш е един от тях, ще разбере какво се е случило. Но така би пропуснал повечето подробности от човешки интерес, към които „Тайм“ и неговите читатели се стремяха.
— Има ли балкон в залата?
— Има един малък балкон, но те вече се сетиха за него. Проверих. Двама делегати ще стоят там, а освен това ще изключат и микрофоните.
— По дяволите! — възнегодува местният журналист. — Тия приятелчета да не се страхуват от саботьори? Някои от тях искат да се изкажат, но без да се записват думите им. Обикновено професионалистите не заемат за всеки случай твърдо становище по расовите въпроси. Но сега са затруднени, след като се съгласиха да изберат или да напуснат демонстративно хотела, или да предприемат този символичен жест за пред хора-та. В това отношение бих казал, че ситуацията е уникална. — И тъкмо затова, помисли си той, би могло да се подготви много по-интересна статия от първоначалните предположения. Повече от всякога той бе обзет от твърдото решение да се вмъкне на събранието. — Трябва ми план на етажа за конференции, а също и на горния етаж — каза внезапно Куаратън. — Разбирате ли — не само разположението на стаите, но и технически план, на който са изобразени стените, канализацията, таваните и всичко останало. Трябва ми веднага, защото разполагаме с по-малко от час, ако трябва да свършим през това време някаква работа.
— Аз наистина не знам дали има такъв план, господине. Но при всяко положение… — старши пиколото замълча, наблюдавайки Куаратън, който извади едно тесте от двадесетдоларови банкноти.
Журналистът от „Тайм“ подаде пет от тях на Чандлър.
— Намерете някой от поддържането или от техниците. Вземете сега за тая работа тези пари, а за вас ще се погрижа по-късно. Ще се срещнем тук след половин час, ако е възможно и по-рано, още по-добре.
— Да, господине!
Лицето на Чандлър, наподобяващо муцунка на невестулка, се разкриви в угодническа усмивка.
— А вие ще се заемете с тукашните настроения — нареди Куаратън на репортера от Ню Орлийнс. — Интервюта от кметството, от видни граждани, добре би било да поговориш с Националната асоциация за напредъка на цветнокожото население. Вие ги разбирате тия работи.
— Това и насън мога да го напиша.
— А, не трябва. Трябва да следите за отношенията на хората. Няма да е лоша идея, ако хванете кмета в тоалетната. Например как дава интервю, докато си мие ръцете. Колко символично. Това ще бъде чудесно начало.
— Ще се опитам да се скрия в тоалетната — каза весело репортерът на излизане, съзнавайки, че и той ще бъде щедро възнаграден за извънредния си труд.
Самият Куаратън изчака в кафенето на „Сейнт Грегъри“. Поръча си чай с лед и докато отпиваше разсеяно, обмисляше предстоящата статия. Тя нямаше да бъде сред главните, но ако успееше да открие интересни виждания, би могла да заеме колона и половина в броя от следващата седмица. А това щеше да го удовлетвори, тъй като през последните седмици повече от десетина от добре подготвените му материали или бяха отхвърлени от Ню Йорк, или пък значително съкратени при подготвяне на списанието за печат. Това не беше необичайно и кореспондентите на „Тайм-Лайф“ бяха привикнали да живеят с чувството за несигурност, че пишат напразно. Но Куаратън обичаше да отпечатват статиите му и да бъде забелязван, когато си струваше.