— Това засяга повече теб, отколкото мене. Работата е там, мила, че на теб ти дават роля в киното. Аз работих дълго по този въпрос и тази сутрин разбрах, че всичко е уредено.
Той усети върху себе си невинните, сини очи на Додо, които го проучваха.
— Увериха ме, че ролята е много добра. Всъщност аз настоях да направят така. Ако всичко е наред, както се и надявам, това може да бъде началото на нещо много голямо за тебе — Къртис О’Кийф замълча, съзнавайки несъстоятелността на думите си.
— Предполагам, това означава… — промълви Додо, — че ще трябва да замина.
— За жалост, мила моя, така е.
— Скоро ли?
— Опасявам се, че трябва да тръгнеш утре заран. Ще заминеш със самолета направо за Лос Анджелос. Ханк Лемницър ще те посрещне.
Додо кимна бавно в знак на съгласие. Тънките й пръсти се насочиха разсеяно към лицето й и отметнаха назад кичур пепеляворуса коса. Това беше един от неподправените жестове на Додо, изпълнени с дълбока чувственост. Без да съзнава, О’Кийф изпита внезапен пристъп на ревност при мисълта, че Ханк Лемницър ще бъде заедно с Додо. Лемницър, който вършеше основната работа по осигуряване на любовни приключения на шефа си в миналото, никога не би се осмелил да флиртува предварително с избраниците му. Но след това… След това беше друго. И той отхвърли тази мисъл от главата си.
— Искам да знаеш, мила, че ще ми бъде много тежко да те загубя. Но трябва да помислим и за твоето бъдеще.
— Няма нищо, Кърти — Додо все още не откъсваше поглед от него. Колкото и невинно да го гледаха очите й, той бе обзет от нелепата мисъл, че те проникват до самата истина. — Няма нищо. Не бива да се тревожиш.
— Надявах се, че повече ще се зарадваш на ролята в киното.
— Радвам се, Кърти. Страшно се радвам. Страхотен си, когато искаш да направиш нещо много мило.
Поведението й възвърна увереността му.
— Това е наистина чудесна възможност. Убеден съм, че ще се справиш добре, а аз, разбира се, ще следя отблизо кариерата ти.
И той реши да насочи мисълта си към Джени Ламарш.
— Предполагам… — каза Додо с пресекнал глас. — Предполагам, че ще заминеш довечера преди мене.
Но той взе внезапно решение и отвърна:
— Не, ще анулирам резервацията си и ще замина утре сутрин. Довечера ще уредим специална вечер за нас двамата.
Додо го погледна с благодарност и в този миг телефонът иззвъня. С чувство на облекчение пред възможността да приключи разговора, той вдигна слушалката.
— Господин О’Кийф ли е? — попита приятен женски глас.
— Да.
— На телефона е Кристин Франсис, секретарката на господин Уорън Трент. Господин Трент желае да попита дали е удобно да се срещнете сега.
О’Кийф погледна часовника си. До дванайсет оставаха няколко минути.
— Да — съгласи се той. — Мога да се срещна с господин Трент. Кажете му да заповяда.
Той затвори телефона и се усмихна на Додо.
— Изглежда всеки от нас, мила, има повод да празнува — ти за блестящото си бъдеще, а аз за новия хотел.
8
Един час преди това Уорън Трент седеше, обзет от тежки мисли, зад затворените двойни врати на кабинета си в служебния апартамент. Вече няколко пъти тази сутрин той посягаше към телефона с намерение да позвъни на Къртис О’Кийф и да приеме условията за влизането му във владение над хотела. Изглежда нямаше повече причини да отлага. Профсъюзът на надничарите беше последната му надежда за поредната финансова помощ. Безцеремонният отказ, който му поднесоха оттам, лиши Уорън Трент от последната възможност за противодействие срещу чудовището О’Кийф.
И все пак щом се пресегнеше към телефона, Уорън Трент спираше ръката си. Чувствуваше се като затворник, осъден на смърт за определен час, комуто е предоставена възможността преди това да избере самоубийството. Беше се примирил с неизбежното. Разбираше, че краят му като собственик наближава — друг избор нямаше. Ала въпреки всичко човешката му природа го подтикваше да се улавя за всяка останала минута, докато времето отмине и необходимостта от решение не настъпи.
Беше готов да капитулира, когато пристигна Питър Макдермот. Той му докладва за решението на американските стоматолози да продължат работата на конгреса, но този факт не беше изненадващ за Уорън Трент, тъй като го бе предсказал още предишния ден. Но сега цялата тази история му се струваше далечна и маловажна. Дори почувствува облекчение, когато Питър Макдермот си отиде.
После за малко се поразмисли, припомняйки си миналите успехи и радостта, която му бяха донесли. Преди време, и то не така отдавна, към хотела му проявяваха интерес великите или почти великите — президенти, короновани глави, благородници, блестящи жени и видни личности, могули на властта и богатството, известни и неизвестни, отличаващи се само с едно: те изискваха внимание към себе си и го получаваха. А накъдето отиваше този елит, там го следваха и останалите и така „Сейнт Грегъри“ се превърна едновременно в Мека и машина за злато.