— Навремето е било още по-сложно и дори на сухите места на три фута дълбочина имало вода и когато изкопавали някой гроб, той се наводнявал, преди да успеят да спуснат ковчега. Разправят, че гробарите трябвало да стъпват отгоре, за да отиде ковчегът на дъното. Понякога пробивали дупки в дъските, за да можел да потъне. Хората казвали, че ако не си умрял наистина, то тогава вече ще се удавиш.
— Прилича ми на филм на ужасите.
— В някои книги пише, че миризмата на трупове прониквала в питейната вода — по лицето й се изписа гримаса на отвращение. — Все пак по-късно влязъл в сила закон мъртвите да не се заравят в земята.
Тръгнаха по алеите, покрай които се редяха странни гробници. Питър не беше виждал досега такова гробище. Марша посочи с ръка наоколо.
— Ето какво е станало след приемането на закона. Наричаме това място в Ню Орлийнс град на мъртвите.
— Ясно ми е защо.
Наистина прилича на град, помисли си той. Криволичещите алеи подобно на улици водеха до гробовете, които бяха като миниатюрни къщи, изградени от тухли и украсени с гипсова мазилка, а някои с балкони с железни перила и тесни пътеки наоколо. Къщите бяха на няколко етажа. Единствено липсата на прозорци ги отличаваше от истинските постройки и на тяхно място се виждаха безброй малки вратички. Питър посочи с ръка:
— Приличат на входове на жилища.
— Това наистина са жилища, но повечето са наети за кратко време.
Питър я погледна любопитно.
— Гробниците са разделени на отделения — обясни Марша. — Обикновените семейни гробници имат от две до шест отделения, а по-големите и повече. Всяко отделение има собствена вратичка. Когато предстои погребение, една от тях се отваря предварително. Ковчегът, който се намира вътре, се освобождава и тленните останки се изтикват към дъното, откъдето през една пролука падат на земята. Старият ковчег се изгаря и на негово място слагат новия. Оставят го така една година, а после всичко се повтаря.
— Само за една година ли?
— Стига му толкова — каза някакъв глас зад тях. — Макар да остава и по-дълго понякога, ако следващият не бърза много. На други пък им помагат хлебарките.
Те се извърнаха. Пред тях стоеше възрастен, набит човек в омазнени дочени дрехи, който ги гледаше приветливо. Той свали старовремската си сламена шапка и попи потта от плешивото си теме с червена копринена кърпа.
— Ама че горещо, а? Там вътре е по-хладно — и той потупа свойски вратичката на една гробница.
— Ако на вас ви се струва едно и също — каза Питър, — аз пък предпочитам да си остана на жегата.
— В края на краищата и вие ще дойдете тук — изкикоти се другият. — Здравейте, госпожице Прейскът.
— Здравейте, господин Колоди — отвърна Марша. — Това е господин Макдермот.
Гробарят кимна учтиво.
— Какво, семейното жилище ли искате да видите?
— Да — каза Марша.
— Тогава оттук — посочи той през рамо. — Преди седмица почистихме и там. Сега изглежда направо чудесно.
Те се упътиха през тесните, подобни на улици алеи и Питър забеляза отдавнашни дати и имена по стените. Водачът им посочи към димящата купчина на едно открито пространство.
— Трябва да изгорим едно-друго.
Питър забеляза сред дима остатъци от ковчег.
Спряха пред една гробница с шест отделения, която приличаше на традиционните креолски къщи. Беше измазана в бяло и имаше по-стегнат вид от останалите. Върху остарели от годините мраморни плочки бяха изписани много имена, повечето на семейство Прейскът.
— Ние сме от стар род — каза Марша. — Трябва да им е доста тясно долу в праха.
Слънчевите лъчи се плъзнаха по гробницата.
— Нали е хубаво, а? — гробарят отстъпи, любувайки се на гробницата, и после посочи една врата близо до покрива. — Следващия път ще отворим тази врата, госпожице Прейскът, и там ще влезе баща ви — после докосна друга врата от втория ред. — А тази ще бъде за вас, макар че се съмнявам дали аз ще ви погреба — той замълча, но след малко добави замислено: — Всичко минава много по-бързо, отколкото би ни се искало. Та затова не бива да пилеете времето си, господине — и като попи отново потта от главата си, той отмина нататък.
Колкото и да бе горещо, Питър усети да го побиват тръпки. Обзе го тревога от мисълта, че макар и млада, Марша вече имаше осигурен гроб.
— Не е толкова страшно, колкото изглежда — каза Марша, без да откъсва поглед от лицето му, и той още веднъж се убеди в способността й да чете мислите му. — Просто сме възпитани така, че възприемаме всичко това като част от самите нас.