— Това ми се струва разумно.
— Така е. Хазаинът имал същите задължения, когато започнали да използват и по-малки стаи, защото в тях обикновено се настанявали по няколко непознати хора.
— Като си помислиш — прецени Кристин, — ще кажеш, че по онова време не са обръщали голямо внимание на уединението.
— Това е станало по-късно, когато започнали да използват отделни стаи и гостите разполагали с ключове за тях. Тогава законът започнал да се съобразява с новите условия. Хазаинът бил задължен да пази гостите си от крадци, а за останалото не носел никаква отговорност, както и за това, което би могло да им се случи в стаите, така и за поведението им в тях.
— Значи, цялата работа се дължи на ключа.
— Да, и продължава да бъде така — каза Питър. — В това отношение законът не се е изменил. Когато даваме ключа на госта, ние му преотстъпваме символично законните права над тази стая, както са правели в английските ханове. Това означава, че хотелът не може повече да използува тази стая или да настанява някой друг в нея. От друга страна пък, хотелът не може да бъде отговорен за госта, след като той вече е затворил вратата след себе си — той посочи писмото, което Кристин беше оставила върху бюрото. — Затова нашият приятел от улицата ще трябва да открие кой е хвърлил бутилката върху него. В противен случай няма да успее.
— Е, не знаех, че си така всестранно образован.
— Аз съвсем нямах намерение да се покажа като такъв — каза Питър, — струва ми се, че У. Т. познава доста добре закона, ала ако поиска списък с такива примери, ще мога да му предоставя нещо подходящо.
— Вероятно ще ти бъде много благодарен. Ще прикача една бележка по този въпрос към писмото — тя погледна Питър в очите. — Тази работа ти харесва, нали? Да ръководиш работата в хотела наред с всичките други неща, които са свързани с това.
— Да, харесва ми — отговори той откровено. — Макар че много повече би ми харесвало, ако можех да преустроя някои неща тук. И ако това беше направено по-рано, може би сега нямаше да се нуждаем от Къртис О’Кийф. Междувременно предполагам си разбрала, че той вече пристигна.
— Ти си седемнайсетият, който ми казва това. Струва ми се, че телефонът не е престанал да звъни, откакто е прекрачил прага на хотела.
— Нищо чудно. Сега мнозина се питат за какво е дошъл. Или по-скоро кога ще ни съобщят официално за какво е тук.
— Току-що се обадих да подготвят вечеря в тесен кръг в апартамента на У. Т. за тази вечер с господин Къртис О’Кийф и приятелката му. Видя ли я? Разбрах, че била нещо специално.
Той поклати глава.
— Аз се интересувам много повече от моите планове за вечеря с теб, за което съм дошъл.
— Ако това е покана за гази вечер, мога да ти кажа, че съм свободна и че се чувствам гладна.
— Чудесно! — той скочи и извиси ръст над нея. — Ще те взема в седем. В твоя апартамент.
На излизане от канцеларията Питър забеляза върху масичката до вратата един брой на „Таймс Пикаюн“. Спря се и видя, че е същият брой с черните букви на заглавията, които съобщаваха за трагедията с автомобилната злополука, за която беше чел.
— Предполагам, че си видяла? — попита той мрачно.
— Да. Ужасно е, нали? Като го прочетох, имах чувството, че всичко, става пред очите ми, защото минахме оттам снощи.
Той я изгледа учудено.
— Говориш смешни приказки, макар че и аз изпитах същото. От снощи нямам мира, а тази сутрин все за това си мисля.
— Защо така?
— Не мога да си обясня. Все ми се струва, че знам нещо, но не съм сигурен — Питър сви рамене, пропъждайки тази мисъл от ума си. — Предполагам, че си права — всичко идва от това, че минахме оттам — каза той и върна вестника на мястото му.
На излизане се извърна и като се усмихна, поздрави с ръка.
На обяд сервитьорите, които обслужваха стаите, обикновено донасяха на Кристин по някой сандвич и чаша кафе. През това време се появяваше и Уорън Трент, прочиташе пощата и тръгваше на някоя от своите обиколки из хотела, която можеше да продължи часове. Забелязвайки напрегнатото лице на собственика, Кристин изпита съчувствие към него. Видя го как пристъпва вдървено, което беше сигурен признак, че ишиасът отново го мъчи.
В два и половина Кристин остави бележка на една от секретарките от другата канцелария и отиде да види господин Албърт Уелс.
Тя се качи с асансьора до четиринайсетия етаж и като тръгна по дългия коридор, видя към нея да се приближава някаква набита фигура. Беше Сам Якубец, главният счетоводител. Като го наближи, забеляза, че е намусен, а в ръката си държи лист хартия.