Щом я съгледа, той се спря.
— Отбих се да видя болния ви приятел, господин Уелс.
— Ако и там е бил такъв видът ви, не вярвам много да сте го развеселили.
— Ще ви кажа истината — отвърна Якубец. — И той не ме развесели. Получих това от него, но един господ знае дали е наред.
Кристин взе листа, който държеше главният счетоводител. Беше изцапана бланка на хотела с мазно петно в единия край. Отгоре с неравен, разтегнат почерк Албърт Уелс беше написал и подписал ордер за двеста долара до една банка в Монреал.
— Ама и той е един кротък, стар инатчия — отбеляза Якубец. — Отначало нищо не искаше да даде. Отговори ми, че щял да си плати сметката навреме и въобще не се заинтересува, когато му предложих да го изчакаме, ако е необходимо.
— Някои хора са чувствителни на тема пари — каза Кристин. — Особено тези, които ги нямат.
Счетоводителят цъкна нетърпеливо с език.
— По дяволите! Повечето от нас нямат пари. И аз нямам. Но хората смятат, че е срамно да им се помогне.
Кристин разгледа със съмнение импровизираното платежно нареждане.
— Редовно ли е?
— Ще бъде редовно, ако в банката има пари за покритието му. Ако поискаш, можеш да напишеш чека и на нотен лист или върху кора от банан. Но повечето хора, които имат собствена сметка в банката, носят със себе си и чекова книжка. Твоят приятел Уелс рече, че не можел да я намери. Ти знаеш какво мисля по този въпрос — каза Якубец, когато Кристин му подаде листа. — Мисля, че е честен човек и има пари, но те няма да му стигнат и ще трябва да вземе назаем, за да си плати. Бедата е там, че той вече дължи повече от половината от своите двеста долара, а останалата половина ще отидат за сметката на сестрата.
— Какво ще правиш?
Главният счетоводител потри с ръка олисялата си глава.
— Най-напред ще позвъня в Монреал, за да разбера какво е положението и дали този чек е в ред или е без покритие.
— И ако няма покритие, Сам?
— Ще трябва да напусне хотела поне доколкото зависи от мене. Разбира се, ако докладваш на господин Трент и той е на друго мнение — Якубец сви рамене, — това е вече нещо различно.
Кристин поклати глава.
— Не искам да безпокоя господин Трент! Но ще ти бъда благодарна, ако ме уведомиш какво възнамеряваш да правиш.
— Разбира се, госпожице Франсис — кимна с глава главният счетоводител, а после със ситни крачки отмина по коридора.
Миг след това Кристин почука на вратата на стая 1410.
Отвори й униформена сестра на средна възраст, със сериозно лице, на което имаше очила с дебели, рогови рамки. Кристин се представи, а сестрата й нареди:
— Изчакайте тук, моля. Ще попитам господин Уелс дали може да ви приеме.
Стъпките й заглъхна навътре в стаята и Кристин се усмихна, когато чу нечий глас да казва:
— Разбира се, че ще я приема. Не я карайте да чака.
Когато сестрата се върна, Кристин предложи:
— Ако желаете да си починете за малко, аз мога да остана, докато се върнете.
— Добре… — отвърна колебливо жената, която стана по-приветлива.
Гласът отвътре се обади:
— Вървете. Госпожица Франсис знае какво да прави. Ако не беше тя, снощи щях да свърша.
— Добре — каза сестрата. — Ще изляза само за десет минути, а ако ви потрябвам, позвънете в кафето.
Лицето на Албърт Уелс просия, когато Кристин влезе. Дребният човечец се беше свил върху купчината от възглавници. Мършавата му фигура, облечена в чиста старомодна пижама, целият му външен вид наподобяваше врабче, но днес той беше много по-наперен за разлика от отчаянието и слабостта, които го бяха обзели предишния ден. Все още изглеждаше прежълтял, но вчерашната пепелява бледност бе преминала. Дишането му, макар и с хрипове, беше спокойно и без усилия.
— Много мило от ваша страна, че дойдохте да ме видите, госпожице — каза той.
— Това не е въпрос на любезност — увери го Кристин. — Просто исках да узная как се чувствате.
— Благодаря ви. Много по-добре съм — и той посочи към вратата, която затвори сестрата. — Но тази е истински дра-кон.
— Може би е полезно.
Кристин огледа стаята с одобрителен поглед. Всичко, дори и личните вещи на стария човек бяха грижливо подредени. Бутилката с кислород, която бяха използували предишната нощ, все още беше на мястото си, но импровизираната маска беше заменена с истинска.
— О, но тя чудесно си гледа работата — съгласи се Албърт Уелс, — макар че друг път бих искал някоя по-приятна сестра.
Кристин се усмихна.
— Вие се чувствате по-добре.
Чудеше се дали да му спомене за разговора си със Сам Якубец, но реши да го премълчи. Вместо това попита: