— Нали снощи ми казахте, че сте получил тези пристъпи за пръв път, когато сте бил миньор?
— Бронхита ли? Точно така.
— Дълго ли сте работил като миньор, господин Уелс?
— Много повече, отколкото бих искал, госпожице. Макар че доста неща ми напомнят за тази работа, като бронхитът например или пък това.
Той положи ръцете си върху завивката и тя видя, че дланите му бяха загрубели, а ставите подути от дългогодишната тежка работа.
Тя протегна импулсивно ръка да ги погали.
— Мисля, че може да се гордеете с такива ръце. Бих искала да ми разкажете нещо за себе си.
Той поклати глава.
— Може би друг път, когато имате време и търпение. Макар че това са старчески приказки, а старите хора са ужасно досадни, когато им се даде и най-малката възможност да поговорят.
Кристин седна на един стол до леглото.
— Аз имам търпение и вярвам, че няма да бъде досадно.
Той се засмя.
— Някои хора от Монреал не биха се съгласили с вас.
— Често съм се питала какво ли представлява Монреал. Никога не съм ходила там.
— Той представлява една смесица и до известна степен прилича малко и на Ню Орлийнс.
— Затова ли идвате тук всяка година? — попита тя любопитно — Защото ви се струва, че си приличат?
Дребният човечец се замисли и костеливите му рамене потънаха дълбоко в купчина възглавници.
— Никога не съм мислил за това, госпожице. Струва ми се, че идвам тук, защото обичам старомодните неща, макар и да останаха твърде малко места, където можеш да ги намериш. Така е и с вашия хотел. Знаете, че е поовехтял тук-таме, но затова пък в него можеш да се почувстваш като у дома си в най-добрия смисъл. Мразя веригите от хотели. Те всички си приличат — блестящи и излъскани, а като се настаниш там, се чувствуваш като във фабрика.
Кристин се поколеба, но като разбра, че събитията през деня не бяха вече тайна за никого, реши да сподели:
— Имам една новина, която няма да ви хареса. Опасявам се, че в скоро време „Сейнт Грегъри“ ще премине към някоя хотелска верига.
— Мога само да съжалявам, ако стане така — каза Албърт Уелс. — Макар че отдавна съм разбрал финансовите ви затруднения.
— Как разбрахте?
Старият човек се замисли:
— Последните един-два пъти, когато бях тук, добих впечатлението, че нещата се влошават. А сега какъв е проблемът — банките ли не отстъпват, ипотеката ли изтича, или нещо подобно?
Този пенсиониран миньор ме учудва, помисли си Кристин, дори с инстинкта си да предусеща истината. Тя отговори с усмивка:
— Май доста се разприказвах. Но вие сам ще разберете, че господин Къртис О’Кийф пристигна тази сутрин.
— О, не! Само не той! — По лицето на Албърт Уелс се изписа истинска загриженост. — Ако този човек се добере до вашия хотел, той ще го превърне в подобие на всички останали и ще стане една фабрика, както ви казах. „Сейнт Грегъри“ се нуждае от промени, но не точно от такъв род.
— А какви промени, господин Уелс? — попита Кристин с любопитство.
— Всеки способен хотелиер може да ви обясни по-добре от мене, въпреки че аз имам някои идеи. Ясно ми е само едно, госпожице — както винаги хората са обхванати от поредното модно увлечение. Точно сега те търсят блясък, хром и еднообразие. Но след време това ще им омръзне и ще поискат да се върнат към старите неща — като истинското гостоприемство, своебразието и атмосферата; онова, което няма да им напомня за хотелите в другите петдесет града и няма да го открият в още толкова други места. Бедата е там, че когато разберат всичко това, повечето от хубавите стари хотели, а може би и този, няма да съществуват. — Той замълча, а после попита: — Кога ще вземат решение?
— Наистина не знам — каза Кристин. Беше удивена от голямата наблюдателност на възрастния човечец. — Освен ако господин О’Кийф не остане тук за дълго.
Албърт Уелс кимна с глава.
— Доколкото знам, той никога не се задържа дълго на едно и също място. А когато реши нещо, действа бързо. Все пак ще ви кажа отново, че много съжалявам за всичко и ако това стане, аз ще бъда един от хората, които няма да се върнат тук.
— Ще ни липсвате, господин Уелс. Поне за мене, ако преживея тези промени.
— Ще ги преживеете и ще останете там, където желаете. Макар че, ако някой млад човек има усет, той не би работил в хотел.
Тя се засмя и те продължиха да си говорят за други неща, докато сестрата не извести за своето завръщане с кратко отривисто почукване на вратата.
— Благодаря ви, госпожице Франсис — каза тя официално, а после погледна часовника си преднамерено: — Време е моят пациент да си взема лекарствата и да си почине.
— Аз и без друго трябва да вървя — каза Кристин. — Утре отново ще се отбия да ви видя, ако имам възможност, господин Уелс.