— Ще се радвам да ви видя.
И той й намигна на излизане.
На бюрото си Кристин намери бележка, в която се казваше да позвъни на Сам Якубец. Тя набра номера и от другия край й се обади самият счетоводител.
— Струва ми се, че това ви интересува — каза той. — Позвъних в банката в Монреал и изглежда с вашия приятел всичко е наред.
— Това е чудесна новина, Сам. Какво ти казаха?
— Ами всичко е малко странно. Не споменаха нищо за размера на влога му, както правят банките. Казаха ми само да им предам чека за изплащане. Все пак аз им съобщих каква е сумата, но те изглежда не се разтревожиха и от това ми се струва, че той има пари.
— Много се радвам, Сам — каза Кристин.
— И аз се радвам, но въпреки това ще следя сметката на стаята да не би да нарасне твърде много.
— Сам, страхотен си! — засмя се тя. — Благодаря ти, че се обади.
10
Къртис О’Кийф и Додо се настаниха удобно в своите съседни апартаменти и Додо се зае да подрежда багажа и на двамата, което бе едно от любимите й занимания. В една от просторните гостни магнатът проучваше финансов доклад, поставен в синя папка с надпис „Поверително — «Сейнт Грегъри», предварително проучване“.
Додо разгледа внимателно великолепната кошница с плодове, която Питър Макдермот беше поръчал за апартамента, избра си една ябълка и я разряза, докато телефонът до лакътя на О’Кийф звънеше вече втори път в продължение на няколко минути.
Първо се обади Уорън Трент, за да поднесе учтивите си приветствия и да се осведоми дали всичко е наред. Къртис О’Кийф (представи искрените си уверения, че „по-добре не би могло и да бъде, скъпи Уорън, дори и в хотелите на О’Кийф“, а после прие поканата за себе си и Додо да вечерят в тесен кръг със собственика на хотела.
— С най-голямо удоволствие — любезно отвърна магнатът, — а между другото искам да отбележа, че вашият хотел много ми харесва.
— Точно от това се страхувам — отговори сухо Уорън Трент.
О’Кийф силно се изсмя.
— Довечера ще говорим за това, Уорън. Ако трябва, ще отворим дума и за бизнеса, но преди всичко очаквам един разговор с големия майстор на хотелското дело.
Когато затвори телефона, Додо го гледаше, смръщила вежди.
— Кърти, ако той е толкова голям майстор, защо ще ти продава хотела си?
Той отговори, както винаги, сериозно, макар предварително да знаеше, че тя няма да схване смисъла на думите му.
— Това е така, защото живеем в друго време, а той не го съзнава. В наши дни не е достатъчно да си добър хотелиер, а трябва и да си правиш добре сметката.
— Я гледай — каза Додо — какви големи ябълки.
Второто позвъняване последва веднага след първото. Беше от телефонните автомати във фоайето на хотела.
— Здравей, Огдън — каза Къртис О’Кийф, когато другият се представи. — Тъкмо сега чета твоя доклад.
Във фоайето, единайсет етажа по-надолу, един плешив, бледен човек, който приличаше на счетоводител, а наред с останалото той си беше такъв, кимна към младия си придружител, застанал пред остъклената телефонна кабина. Наричаше се Огдън Бейли и живееше в Лонг Айлънд, но тук в хотела през последните две седмици се беше записал под името Ричард Фаунтин от Майами. С характерна предпазливост той избягваше да използува услугите на централата на хотела или пък да звъни от телефона в стаята си на четвъртия етаж. Той доложи с точен приглушен глас:
— Има някои неща, които трябва да уточним, господин О’Кийф, а също така и последната информация, която, предполагам, ще ви интересува.
— Много добре. Дайте ми още петнайсет минути и после елате при мене.
Като затвори телефона, Къртис О’Кийф каза замислено на Додо:
— Радвам се, че ти харесват плодовете. Ако не беше ти, отдавна да съм сложил край на тези фестивали на плодородието.
— Е, аз не ги харесвам чак толкова — тя го гледаше с широко разтворените си детски сини очи. — Но ти никога не ядеш плодове и направо е ужасно да се хвърлят.
— В един хотел твърде малко неща се изхвърлят — увери я той. — Каквото оставиш, ще го вземе друг и дори ще го изнесе през задния вход.
— Майка ми е луда за плодове — каза Додо и откъсна чепка грозде. — Би си изгубила ума по една такава кошница.
Той отново се зае с финансовия доклад, но го остави.
— А защо да не й изпратим една кошница?
— Ами сега ли?
— Разбира се — и като вдигна телефона, той помоли да го свържат с цветарката на хотела. — Обажда се господин О’Кийф. Мисля, че вие сте доставили плодовете в моя апартамент.
Отговори му развълнуван женски глас:
— Да, сър. Да не би нещо да не е наред?