Огилви погледна към дукесата и й се ухили, но дукът рязко отвърна:
— Продължавайте нататък!
— Е, хубаво — каза инспекторът и извърна самодоволното си и тлъсто лице към него. — Доколкото разбрах, сте спечелил сто долара на рулетка, а после сте ги изпил на бара. След това сте разиграл нови сто, но в разгара на веселбата жена ви пристигнала с едно такси.
— Как разбрахте всичко това?
— Ще ви кажа, дук. Аз живея в този град отдавна и от дълго време съм в този хотел. Навсякъде имам приятели. Аз им правя услуги, но и те ми се издължават, като ме осведомяват къде какво става. Малцина в този хотел биха се провинили, без да разбера това. Много от тях не ме познават и не допускат, че всичко ми е известно. Те си мислят, че са успели да прикрият малките си тайни и наистина успяват освен в случаи като този.
— Разбирам — студено отвърна дукът.
— Само едно искам да разбера. Аз съм малко любопитен, мадам. Как разбрахте къде се намира мъжът ви?
— Вие и така знаете толкова много — каза дукесата, — че това, струва ми се, не би имало никакво значение. Мъжът ми има навика да си води бележки, докато говори по телефона, а след това често забравя да ги унищожи.
Инспекторът цъкна неодобрително с език.
— Малко невнимание, дук, и виждате в каква каша сте се забъркали. Но ето, според мен, какво е станало по-нататък. Вие и жена ви сте си тръгнали за в къщи. Вие сте карал колата, макар че при вашето положение би било по-добре тя да седне зад кормилото.
— Съпругата ми не знае да шофира.
Огилви кимна с разбиране.
— Това обяснява всичко. Вие сте бил доста пиян, но не толкова…
— Значи вие нищо не знаете — прекъсна го дукесата. — Вие нищо не знаете с положителност. И нищо не можете да докажете.
— Лейди, аз мога да докажа всичко, което ми е необходимо.
— Моето момиче, по-добре да го оставим да се изкаже — намеси се дукът.
— Правилно — каза Огилви. — Само че трябва да седнете и да ме изслушате. Снощи ви видях да влизате в хотела от приземния етаж, без да минавате през фоайето. И двамата бяхте доста разстроени. След това се размислих и не можах да си обясня вашето състояние. Но както казах, аз си падам малко любопитен по природа.
— Продължавайте — приглушено отвърна дукесата.
— Късно снощи се разнесе мълвата за автомобилната злополука. Нещо ме накара да отида до гаража и кротко огледах колата ви. Може би не знаете, че тя е паркирана в ъгъла, зад една колона, и когато момчетата минават, не могат да я забележат.
Дукът облиза устните си.
— Смятам, че сега това е без значение.
— Може и да е така — съгласи се Огилви. — Само че онова, което открих, ме накара да разузная някои неща в полицейския участък, където също ме познават добре — после замълча, за да си дръпне отново от пурата, докато събеседниците му чакаха мълчаливо. Когато запаленият край на пурата се разгоря, той го разгледа внимателно и продължи: — Та, онези в участъка разполагаха с три веществени доказателства. Бяха донесли една гривна от фара, която сигурно беше паднала, когато колата е ударила детето и жената. Взели бяха и парчета от стъклото на фара и парче от дрехите на детето, като се надяваха, че ще намерят по него следи от отъркване.
— Какви следи?
— Като си отъркате силно дрехите о нещо, дукесо, особено ако е гладка повърхност, да кажем, като калника на колата, тогава остават следи също като при отпечатъци от пръсти. В полицейската лаборатория ги проявяват като отпечатъци от пръсти — посипват ги с прах и всичко проличава.
— Интересно — каза дукът, като че ли говореше за нещо, което не се отнасяше до него. — Не знаех.
— Много малко хора знаят това. Макар че в този случай е без значение, доколкото виждам. На вашата кола е счупен фарът и гривната е паднала. Несъмнено те ще си паснат, дори и без да взимаме под внимание следите от боя при удара и кръвта. О, да, забравих да ви кажа. По колата ви има доста кръв, макар че не личи много върху черната боя.
— О, господи! — дукесата се извърна, закривайки с ръце лицето си.
— Какво предлагате да направим? — попита съпругът й.
Дебелият потри ръце и сведе поглед към пълните си, месести пръсти.
— Както ви казах, аз дойдох да чуя вашата версия.
Дукът отвърна отчаяно:
— Какво мога да ви кажа? Вие знаете как е станало — той се опита да изпъне рамене, но не успя. — По-добре повикайте полицията и да приключим с всичко.
— Е, хайде сега. Няма какво толкова да бързаме — каза той и несъвместимият му фалцет придоби замислено звучене. — Станалото — станало. Където и да идете, няма да върнете нито детето, нито майката. Освен това отсреща в полицейския участък няма да ви се хареса как ще постъпят с вас. Да, сър, въобще няма да ви се хареса.