Все пак биха могли и да успеят. Ако шофират нощно време и се укриват през деня. По пътя има много отбивки, където колата може да остане незабелязана. Би било доста рисковано, но и тук не беше по-сигурно в очакване да ги открият. Съществуваха и черни пътища и те можеха да изберат някой необичаен маршрут, за да не се хвърлят на очи.
Имаше и други трудности… и сега му бе времето да ги обмислят. Трябваше да познават добре терена, за да се справят по черните пътища. А кройдънския дук и дукесата не ги биваше за това, нито пък умееха да използуват карти. Ако ли пък се спрат за бензин, а това щеше да им се наложи, то говорът и маниерите им биха ги издали и можеха да бъдат заподозрени. Ала все пак… трябваше да рискуват.
Или може би не трябваше?
Дукесата се извърна към Огилви.
— Колко искате?
Внезапният въпрос го свари неподготвен.
— Ами… аз мисля, че сте доста добре материално.
— Попитах колко? — повтори тя студено.
Свинските очички замигаха.
— Десет хиляди долара.
Макар че сумата беше два пъти повече от очакваната, изражението на дукесата не се промени.
— Ако приемем, че ви платим тази фантастична сума, какво ще получим в замяна?
Дебелият се затрудни.
— Както ви казах, ще мълча за това, което знам.
— А ако не платим?
Огилви сви рамене.
— Ами ще сляза във фоайето и ще вдигна телефонната слушалка.
— Не — отвърна тя и думите й прозвучаха недвусмислено. — Няма да ви платим.
Кройдънският дук се размърда неспокойно, а пълното лице на инспектора почервеня.
— Но, лейди, чуйте ме…
Тя го прекъсна безапелационно.
— Няма какво да слушам. Вие трябва да слушате! — очите й бяха впити в него, а красивото й лице с високи скули беше застинало в надменно изражение. — Ние няма да спечелим нищо, като ви платим тези пари, освен че ще разполагаме с неколкодневна отсрочка. Вие съвсем ясно обяснихте това.
— Но все пак имате някаква възможност…
— Млъкнете! — гласът й изсвистя като камшик. Очите й го пронизаха и като преглътна мрачно обидата, той се подчини.
Кройдънската дукеса разбра, че и предстои най-съдбоносната стъпка в живота й. Не биваше да допуска никакви грешки, никакво колебание или отлагане поради някакви дребнави съображения. Когато разиграваш най-големи суми, трябва да залагаш на едро. Тя реши да се възползува от алчността на този човек. Налагаше се да действува така, че обезателно да намери изход.
— Няма да ви платим десет хиляди долара — заяви решително дукесата. — Ще ви дадем двайсет и пет хиляди.
Инспекторът опули очи.
— В замяна на това — продължи тя спокойно — вие ще закарате колата на север.
Огилви продължи да я гледа втренчено.
— Двайсет и пет хиляди долара — повтори тя. — Десет хиляди сега. Останалите петнайсет хиляди, когато се срещнем в Чикаго.
Без да продума, дебелият облиза устните си. Беше вторачил недоверчиво мънистените си очички в дукесата. Настъпи тишина.
И тогава, когато тя го наблюдаваше втренчено, той кимна леко с глава.
Тишината продължаваше да тегне в стаята. Накрая Огилви каза:
— Пречи ли ви тази пура, дукесо? Тя кимна и той я угаси.
12
— Странна работа — каза Кристин, като сложи върху масата огромното разноцветно меню. — Тази седмица имам чувството, че ще се случи нещо важно.
Питър Макдермот се усмихна от другия край на осветената със свещи маса, покрита с бяла, колосана покривка, върху която блестяха сребърни прибори. — Може би вече се е случило?
— Не — каза Кристин. — Поне не е това, за което си мислиш. Чувствам се неловко и много ми се ще да се избавя от това усещане.
— Храната и питието правят чудеса.
Тя се засмя в отговор на неговото настроение и затвори менюто.
— Тогава ти ще дадеш поръчката.
Седяха в ресторант „Бренънс“ във Френския квартал. Преди час Питър беше пристигнал с кола, наета от представителството на „Хърц“, във фоайето на „Сейнт Грегъри“, като се отби да вземе и Кристин от нейния апартамент. Паркираха колата на „Ибървил“, в началото на квартала и тръгнаха пеша по „Ройъл стрийт“, като надничаха във витрините на антикварните магазини, изпълнени със странна смесица от произведения на изкуството, вносни антикварни джунджурии и оръжия от времето на Конфедерацията — „Всяка сабя в тази кутия — десет долара“. Вечерта беше топла и задушна, а наоколо се носеше шумът на Ню Орлийнс — глухият тътен на автобусите в тесните улици, тропотът и подрънкването на фиакър, теглен от коне, а от Мисисипи долиташе меланхоличният вой на потеглящ товарен кораб.