Ресторант „Бренънс“, както подобава на най-доброто заведение в града, беше препълнен с посетители. Докато чакаха да се освободи някоя маса, Питър и Кристин бавно отпиваха от уискито с билки в тихия, залян с мека светлина вътрешен двор.
Питър се чувствуваше чудесно и присъствието на Кристин го изпълваше с радост. Това усещане не го напусна, когато ги поведоха към една от масите в прохладната главна зала. Той даде знак на сервитьора, следвайки молбата на Кристин.
Поръча за двамата по една порция „2 по 2 по 2“ — специалитет на заведението, който се състоеше от три вида стриди — „Рокфелър“, „Биенвил“ и „Рофиняк“, риба камбала по нюорлийнски с пълнеж от морски раци, цветно зеле по полски, печени ябълки, а от сервитьора за напитките, който се навърташе наблизо, поиска бутилка „Монраше“.
— Колко е приятно, когато не трябва да взимаш решения — каза Кристин одобрително.
Тя реши да прояви твърдост и да се освободи от обзелото я безпокойство. В крайна сметка това беше само едно интуитивно усещане, което можеше много просто да се обясни с обстоятелството, че не беше спала достатъчно миналата нощ.
— При такава добра кухня — каза Питър — няма голямо значение какво ще решиш да поръчаш. Каквото и да избереш, всичко е еднакво вкусно.
— Професионализмът ти отново се проявява — упрекна го тя.
— Извинявай. Струва ми се, че това често ми се случва.
— Е, не съвсем. А ако искаш да знаеш, на мен ми харесва. Макар че понякога съм се питала, какво те е накарало да започнеш тази работа.
— В нашия бизнес ли? Ами работех като пиколо, бях твърде амбициозен.
— Не е било така просто.
— Може би не. Наред с всичко друго имах и късмет. Живеех в Бруклин и през лятото, по време на ваканцията, работех като пиколо в Манхатън. Една вечер на втората година закарах някакъв пиян в стаята му, помогнах му да изкачи стълбите, облякох му пижамата и го сложих в леглото.
— А дали всеки се обслужва по този начин?
— Не. Случи се така, че нощта беше спокойна, а освен това бях придобил и доста опит. В продължение на години бях правил същото и у дома, с баща си — за миг в очите на Питър пробяга сянка на тъга, но сетне продължи: — В крайна сметка се оказа, че този, когото съм сложил в леглото, бил някакъв сътрудник в „Ню Йоркър“. След една-две седмици той писа в списанието за случилото се. Доколкото си спомням, беше ни определил като „хотелът, който е по-мил и от майчината ласка“. Доста се посмяхме, но това донесе и полза на хотела.
— А тебе те повишиха?
— Да, до известна степен. Но преди всичко ме забелязаха.
— А ето ги и стридите — каза Кристин и пред тях сръчно разположиха две ароматни подгрети блюда с печени раковини върху слой морска сол.
Питър опита и одобри виното, а Кристин каза:
— Защо в Луизиана можеш да ядеш риба през цялата година, независимо от това, дали в името на месеца има буквата „р“?
— Стриди можеш да ядеш винаги и навсякъде — отговори категорично Питър. — Тази история с буквата „р“ в името на месеца е една стара измислица отпреди четиристотин години на някакъв английски провинциален духовник. Ако не греша, името му било Бътлър. Учените се присмяха над това, а нашето правителство го определи като глупост, но хората все още му вярват.
Кристин отхапа от стридата „Биенвил“.
— А аз си мислех, че е заради хайвера, който хвърлят през лятото.
— Да, така е през някои сезони в Нова Англия и в Ню Йорк. Но не и в залива Чесапайк, който е най-големият развъдник на стриди в света. В него и на юг те хвърлят хайвера си по всяко време на годината. Така че няма никаква причина, поради която хората на север да не ядат стриди през цялата година, така както правят тук, в Луизиана.
Настъпи тишина, а после Кристин каза:
— Когато научиш нещо, винаги ли го помниш след това?
— Да, струва ми се, че в повечето случаи помня. Имам странна памет, която поема всичко — прилича малко на старомодна мухоловка. Донякъде това ми е помагало.
Той набоде една стрида „Рокфелър“, вкусвайки с наслада едва доловимия й дъх на пелин.
— Как ти е помагало?
— Ами през онова лято, за което говорихме, ми предложиха да опитам и в други служби на хотела, включително да помагам и на бара. Тогава проявих интерес и взех на заем няколко книги. В едната от тях предлагаха указания за приготвяне на коктейли — Питър замълча, като мисълта му се върна към полузабравените събития. — Веднъж бях сам и в бара влезе някакъв посетител, когото не познавах, и ми каза: „Разбрах, че вие сте онова чудесно момче, за което пишат в «Ню Йоркър». Можете ли да ми направите един коктейл «Ръждив гвоздей»?“