Отговорът, който последва, беше учудващо мек в сравнение с резкия тон на Трент преди няколко минути.
— Дори и да искам да се оттегля, освен мене и други ще решават този въпрос. Мнозина от моите служители разчитат на мене, така както и аз съм разчитал на тях. Вие казахте, че възнамерявате да замените хората с автомати. Не бих си тръгнал оттук, след като разбрах това. Аз дължа твърде много на моите сътрудници или поне на такава вярност, каквато получавам от тях.
— Така ли? Съществува ли такъв предан персонал? Не смятате ли, че всички, или повечето от тях, ще ви продадат на часа, щом разберат, че ще получат облаги от това?
— Уверявам ви, че не. Аз ръководя този хотел повече от тридесет години и през това време тук се изгради и предано отношение. Но може би вие нямате толкова голям опит в тази насока?
— Аз имам собствено мнение по въпроса за предаността — отвърна разсеяно О’Кийф. Мислено той си представи доклада на Огдън Бейли и младия му помощник Шон Хол. Беше предупредил Хол да не се впуска в подробности, но в писменото му изложение имаше една дреболия, която би могла сега да му бъде от полза. Магнатът се замисли и накрая отговори:
— Нали имате един служител, който работи на вашия бар „Понталба“?
— Да, Том Ърлшор. Той работи в хотела приблизително от времето, когато започнах и аз.
Помисли си, че до известна степен Том Ърлшор олицетворяваше възрастните служители на „Сейнт Грегъри“, които Трент не можеше да изостави. Той самият беше приел Ърлшор на работа, когато и двамата бяха млади и сега макар престарелият барман да беше прегърбен и да работеше бавно, той се числеше към онези служители, които Уорън Трент считаше за свои лични приятели. Беше помагал на Ърлшор като на приятел. В онези години малката дъщеря на Ърлшор, родена с увредено бедро, беше изпратена на север в клиниката „Майо“, където й направиха успешна операция благодарение на съдействието на Уорън Трент. След това плати безмълвно разходите, а Том Ърлшор беше засвидетелствувал безкрайната си благодарност и преданост. Момичето на Ърлшор бе вече омъжено, имаше деца, но приятелството между бащата и собственика на хотела все още продължаваше.
— Ако има някой, на когото мога да разчитам — каза той на Къртис О’Кийф, — това е Том.
— Вие ще постъпите като глупак, ако му вярвате — каза сурово О’Кийф. — Аз имам сведения, че той ви ограбва.
О’Кийф изложи фактите пред замлъкналия от изумление Трент. Съществуваха хиляди начини, чрез които нечестният барман можеше да обира работодателя си — като не допълва по мярка чашите, спестявайки си допълнително по едно-две питиета от всяка бутилка, като не маркира на касата всяка поръчка или продавайки на цените на бара закупен лично от него алкохол, и докато при ревизия не се установят никакви загуби, то приходите наред с реалната печалба се присвояват от него самия. Оказа се, че Том Ърлшор работи успешно и по трите метода. Освен това, според наблюденията през последните седмици на Шон Хол, двамата помощници на Ърлшор действуваха в съюз с него.
— Те измъкват доста голям процент от печалбата на вашия бар — заяви О’Кийф — и съдейки по всичко, бих казал, че това не е отскоро.
Докато О’Кийф говореше, Уорън Трент седеше неподвижен, макар зад безизразното му лице да се криеха тежки и горчиви мисли. При все че към Том Ърлшор хранеше дългогодишно доверие и приятелство, в което вярваше, той ни най-малко не се съмняваше в достоверността на предоставената информация. Беше запознат добре с методите на шпионаж, използувани от хотелските вериги, за да не се довери на сведенията, а и Къртис О’Кийф не би отправил обвинения въз основа на непроверени факти. Уорън Трент отдавна се досещаше, че агентите на О’Кийф са проникнали в „Сейнт Грегъри“ преди появата на шефа си Но той не очакваше това мъчително унижение.
— Вие казахте „съдейки по всичко“ — отвърна той. — Какво имате предвид?
— Вашият така наречен предан персонал е разяден от корупция. Едва ли има служба в хотела, в която да не ви ограбват и да не ви мамят. Разбира се, аз не разполагам с подробни данни, но мога да ви предоставя това, което знам. Ако желаете, ще наредя да изготвят такъв доклад.
— Благодаря — едва чуто прошепна Трент.
— При вас работят доста дебели хора. Това беше първото, което забелязах при пристигането си. Винаги съм смятал това за тревожен признак. Коремите им са пълни с храна от хотела и те ежедневно се угояват за ваша сметка.
В малката уютна трапезария настъпи тишина, нарушавана единствено от приглушеното тиктакане на стенния холандски часовник. Накрая, с нотка на умора, Уорън Трент бавно изрече: