— Трябва да се опознаем по-добре — каза той и се взря в лицето й. — Думите не са най-доброто средство за това.
Той протегна ръце към нея и тя, отначало покорна, а сетне обхваната от разгаряща се възбуда, се приближи към него. От устните й се изтръгнаха горещи, неразбираеми думи, благоразумието й изчезна, а обзелата я доскоро сдържаност се стопи. Трепетна и с разтуптяно сърце, тя си каза: „Каквото е трябвало да стане, ще стане. А сега нито съмненията, нито разумът могат да попречат.“ Чу учестеното дишане на Питър и притвори очи.
Времето спря. После ненадейно двамата се отдръпнаха един от друг.
— Понякога — каза Питър — ти се случват неща, които не можеш да забравиш. В един миг, в най-ужасния миг си спомняш за тях. — Той я обгърна, но сега ръцете му излъчваха нежност. После прошепна: — Ти беше права. Нека оставим всичко на времето.
Тя почувствува, че я целува нежно, а сетне чу стъпките му да се отдалечават. Чу външната врата да се отваря и миг след това се хлопна.
Отвори очи:
— Питър, мили — прошепна тя. — Не бива да си тръгваш. Моля те, не си отивай!
Но наоколо беше тихо и само отвън долиташе лекият шум от слизащия асансьор.
15
До сряда оставаха само няколко минути.
В едно от заведенията със стриптийз на „Бърбън стрийт“ някаква блондинка с широк ханш се беше притиснала към партньора си, положила ръка върху бедрото му, а с пръстите на другата ръка го милваше по тила.
— О, разбира се, — каза тя. — Разбира се, че искам да спя с тебе, миличък.
Тоя, някой си Стан, както се представи, е от някакво си провинциално градче в Айова, за което не съм и чувала. Но ако продължава още да диша срещу мене, помисли си тя, просто ще повърна. Дъхът, който се разнася от устата му, направо мирише на канал.
— К’во чакаме тога’а? — попита я мъжът завалено. Той хвана ръката й и я пъхна нагоре между бедрата си. — Тука, маце, имам нещо специално за тебе.
Всички са еднакви — помисли си с презрение тя. — Гръмогласни дървеняци, които се мъкнат тука и си мислят, че това, дето е между краката им, е нещо изключително, по което жените припадат, а пък са едни такива тъпи горделивци, като че ли са отгледали краставици за селскостопанска изложба. Ама ако речеш яко да го изпиташ, и тоя ще свърши и ще се разхленчи „като останалите“. Но тя нямаше намерение да го изпитва. Боже, какъв отвратителен дъх!
Близо до тях фалшиво свирещият дзажов оркестър, чиито музиканти бяха доста неопитни, за да свирят в някое по-добро заведение на „Бърбън стрийт“ като „Славната врата“ или „Паркът“, неблагозвучно завършваше поредния си номер. Изпълнението беше придружено и от танц, ако неумелото тътрене по сцената на някоя си Джейн Мансфийлд можеше да се нарече така. (Това беше един от триковете, характерни за „Бърбън стрийт“: името на някой известен изпълнител се поизменяше леко и се прикачваше на неизвестен изпълнител с надеждата, че отминаващата публика по погрешка можеше да го вземе за истинска звезда.)
— Слушай — каза нетърпеливо мъжът от Айова, — що не се разкараме оттука?
— Вече ти обясних, душичке. Аз работя тук. Още не мога да си тръгна. Трябва да си изпълня номера.
— Да ти пикая на номера.
— Е, душичке, не е хубаво така — и като че ли обзета от внезапно вдъхновение, едробедрата блондинка попита: — В кой хотел си се настанил?
— В „Сейнт Грегъри“.
— Не е далече оттука.
— Само след пет минути ще мога да ти сваля гащите.
— Няма ли преди това да ме почерпиш? — сгълча го тя.
— На всяка цена! Айде, да тръгваме.
— Станли, миличък, почакай! Сетих се нещо.
Нещата се развиваха чудесно, помисли си тя, също като в добре играна пиеса. И защо не? Това беше около хилядното представление — със стотина повече или по-малко. През последния час и половина Стан, или който и да бе и откъдето и да бе той, следваше покорно стария, изтъркан сценарий: още с първото питие се опитаха да му измъкнат четворно по-голяма цена от тази, която би платил в някое порядъчно заведение. След това келнерът донесе и на нея да пийне. Питиетата пристигаха едно след друго, но на нея, както и на останалите момичета на комисионна към бара, сервираха студен чай вместо евтиното уиски за клиентите. После тя предупреди незабелязано келнера да приключи с поръчката с половин бутилка местно шампанско и с това сметката на този нищо неподозиращ мухльо Стан щеше да стигне четиридесет долара и нека само се опита да се измъкне, без да плати!
И така, оставаше й само да го разкара, сега би могла, ако всичко вървеше наред, да спечели поредната дребна комисионна. В крайна сметка й се полагаше някакво възнаграждение, след като изтърпя вонящия му дъх.