Коридорът беше пуст и тих.
Ключаря вече беше проучил разположението на хотела и системата за номериране на стаите. Извади от вътрешния си джоб ключа на 641 стая и като го държеше небрежно в ръка, бавно се запъти в посоката, където знаеше, че трябва да се намира тази стая.
Това беше първият ключ, с който се беше сдобил на летище „Мойсънт“. Преди всичко Ключаря постъпваше методично.
Пред него се намираше вратата на 641 стая. Спря. Под прага не се процеждаше никаква светлина. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Извади чифт ръкавици и ги нахлузи.
Усети как сетивата му се обострят. Безшумно вмъкна ключа в бравата. Ключът се превъртя и вратата се отвори тихо. Извади ключа, влезе и затвори след себе си.
Бледите светлосенки на зората разсейваха тъмнината в стаята. Ключаря остана неподвижен, докато се ориентира и очите му привикнат с полумрака. Опитните крадци в хотелите предпочитаха сивкавата мрачина и това бе една от причините, поради които избираха този час на денонощието за своите действия. Светлината беше напълно достатъчна, за да виждаш добре и да избегнеш предметите пред себе си и за щастие да не могат да те забележа. Наред с това съществуваха и други причини. По това време настъпваше затишие в живота на всеки хотел — нощният персонал, който беше още на работа, не бе така бдителен в края на смяната си. Служителите от дневната смяна още не бяха пристигнали. Гостите, дори и тези, които ходеха по забави или не се прибираха до късно, вече си бяха в стаите и вероятно спяха. Освен това с настъпването на зората хората изпитваха чувство за сигурност, сякаш опасностите на нощта са отминали.
Ключаря различи точно пред себе си очертанията на тоалетка. Вдясно съзря леглото. Съдейки по равномерното дишане, гостът явно спеше дълбоко.
Трябваше най-напред да прегледа дали на тоалетката няма пари.
Пристъпи внимателно, опипвайки с крак терена пред себе си за предмети, в които би могъл да се препъне. Протегна се напред и като стигна тоалетката, я докосна с ръце. С върха на пръстите си той обследва повърхността й.
Облечените в ръкавици пръсти се натъкнаха на малка купчина монети. Зарежи това! При прибирането в джоба на такава дребна сума щеше да се вдигне шум. Но там, където има монети, би трябвало да има и портмоне. А, ето го! Беше доста издуто.
Изведнъж ярка светлина заля стаята.
Всичко стана така внезапно, без всякакъв предупредителен шум, че бързата мисъл на Ключаря, с която той така се гордееше, съвсем му изневери.
Реакцията му беше инстинктивна. Той изпусна портмонето и виновно се извърна към светлината.
Човекът, който включи нощната лампа, беше по пижама и седеше в леглото. Беше млад, як и ядосан.
— Какво, по дяволите, правите тук? — избухна той.
Ключаря стоеше зяпнал глуповато, без да може да проговори.
Вероятно, помисли си след това Ключаря, на разсънилия се също му бяха необходими няколко секунди, за да събере мислите си, и затова не усети първоначалния гузен тон в отговора на своя посетител. Но в този миг, съзнавайки, че пропуска ценното предимство, Ключаря със закъснение реши да действува.
Той се олюля, като че ли беше пиян, и изломоти:
— К’во искаш да каеш, че правя тука? А, ти к’во правиш в мойто легло? — и като каза това, той незабелязано свали ръкавиците си.
— Да те вземат мътните! Това е моето легло! И тази стая е моята стая!
Но ключаря се приближи и изпусна от дробовете си облак уиски, останало от гаргарата. Забеляза, че другият се отдръпна. Сега умът на Ключаря работеше бързо и хладнокръвно, както винаги. Не за пръв път беше успявал да заблуди противника си и да се измъкне от опасното положение.
Знаеше, че сега е изключително важно да премине в отбрана и да изостави агресивния тон, тъй като законният собственик на стаята може да се изплаши и да се развика за помощ, макар че този имаше вид на човек, който би се справил самичък с каквито и да било непредвидени обстоятелства.
— Вашата стая ли? Сигурен ли сте? — попита глупаво Ключаря.
Човекът в леглото още повече се ядоса.
— Ах, ти загубен пияница! Разбира се, че съм сигурен, че това е моята стая.
— Ама това 614-а ли е?
— Това е 641-ва, тъпанар такъв!
— Извинявай, приятел. Май съм се объркал — Ключаря измъкна изпод мишница вестника, който носеше със себе си, за да създава впечатлението, че току-що идва от улицата. — Ето ти сутрешният вестник. Специалният брой.
— Не ми трябва проклетия ти вестник. Взимай го и изчезвай!