Все пак номерът мина! Още веднъж добре замисленият изход от положението даде резултата.
И като се запъти към вратата, той рече:
— Казах ти, че се извинявам, приятел. Недей да се разстройваш. Отивам си.
Беше почти излязъл, а мъжът в леглото продължаваше да го гледа. Натисна бравата с помощта на едната сгъната ръкавица. Все пак успя. Ключаря затвори вратата след себе си.
Заслуша се внимателно и чу как мъжът стана от леглото, пристъпи към вратата, бравата щракна и предпазната верига се спусна. Ключаря продължи да чака.
Цели пет минути той остана в коридора, без да се помръдне, в очакване човекът да позвъни на администрацията. Важно беше да разбере. Ако другият се обадеше, Ключаря трябваше веднага да се прибере в стаята си, преди да се разнесат викове и шум. Но вътре беше тихо и телефонът не звънеше. Непосредствената опасност беше отминала.
Може би по-късно нещата все пак щяха да се променят.
Когато господин 641 се събуди, след като се развидели, той ще си спомни какво бе станало. Размисляйки върху случката от предишната нощ, той ще си зададе някои въпроси. Например защо пристигналият по погрешка в стаята му има ключ, който става на неговата врата? И защо, когато влезе в стаята, остана на тъмно, а не запали лампата? А и това гузно поведение на Ключаря в първите минути…
Всеки съобразителен човек, след като се разсъни, би могъл да си припомни някои подробности от случката и да обмисли всичко наново. Все пак той щеше да има достатъчно основания, за да позвъни на ръководството на хотела.
Ръководството — вероятно в лицето на хотелския инспектор — веднага ще се досети за какво става дума. Ще последва обичайната проверка. Ще се свържат с госта от 614 и ако е възможно, ще направят очна ставка с другия клиент. И двамата ще потвърдят, че никога не са се срещали. Ченгето на хотела няма да се изненада, но това ще потвърди съмненията му, че в хотела действува професионален крадец. Новината бързо ще се разнесе. И едва успял да положи началото на своята дейност, Ключаря ще трябва да внимава, защото целият персонал на хотела ще бъде нащрек.
Голяма беше вероятността хотелът да се свърже с местната полиция. Те на свой ред ще поискат от ФБР сведения за известните хотелски крадци, които могат да се подвизават тук и там из страната. А щом пристигне такъв списък, в него съвсем сигурно ще фигурира и името на Джулиъс Милн — Ключаря. Към него щяха да добавят и фотографии — полицейски снимки с отличителни белези, които ще се представят на администраторите и на останалите служители.
Не му оставаше нищо друго, освен да събере багажа си и да напусне хотела. Ако побърза, би могъл да изчезне от града за по-малко от час.
Все пак това не беше така просто. Той беше вложил доста пари — за колата, за мотела, за стаята си в хотела и за момичето в бара. Капиталите му вече бяха на привършване. Трябваше да се сдобие с някакви средства от Ню Орлийнс и при това солидни. Помисли си отново, Ключарю, каза си той. Хубаво си помисли.
Досега беше обмислил най-лошото, което би могло да се случи. Но нека разгледа нещата от другата им страна.
Дори ако събитията следваха пътя, който си беше представил, навярно щяха да изминат няколко дни. Полицията в Ню Орлийнс е доста заета. Според сутрешния вестник всички налични детективи работеха денонощно над неразрешимата загатка около автомобилната злополука — инцидента с убийството на двама души, от който целият град беше развълнуван. Малко вероятно бе полицията да отдели време, още повече че в хотела не беше извършено никакво престъпление. При все че рано или късно щяха да се заловят и с този случай. Винаги постъпиха така.
Всъщност с колко време разполагаше? Преценявайки трезво, вероятно му останаха един, най-много два дни. Премисли всичко внимателно. Да, това му беше достатъчно.
До петък сутринта щеше да се измъкне от хотела и да напусне града, заличавайки всички следи подир себе си.
Решението беше взето. А сега какво да прави? Да се върне ли в стаята си на осмия етаж и да остави всичко до утре, или да продължи? Изкушението да спре за днес беше твърде голямо. Това, което стана преди малко, ако трябваше честно да си признае, го беше разстроило повече откогато и да било. Неговата стая му изглеждаше като тихо и спокойно пристанище.
Тогава той реши мрачно: трябва да продължи. Беше чел някъде, че при повреда на военен самолет, независеща от пилота, същият пилот отново се отпраща във въздуха, преди да е загубил самообладание. Трябваше да действува по този принцип.
Първият ключ, който беше намерил, не оправда надеждите му. Навярно това беше знамение, което му показваше да започне в обратен ред и да опита с последния. Момичето от бара на „Бърбън стрийт“ му беше продало ключа от 1062. Още едно знамение — неговото щастливо число две. И докато броеше стъпалата, Ключаря се заизкачва по служебното стълбище.